Суиши
- Автор: Роулэнд Лора Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Левкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Суиши». Краткое содержание книги:
Знойна топла вечер пада над Мияко. Красива жена, облечена във фино кимоно в синьо-зелен цвят, изпъстрено с анемони, е удавена в тъмните води на градското езеро…
Той отпрати хората си. Беше доволен, че предприема някакви стъпки за спасяването на Рейко, но страхът за съпругата му заплашваше да срине привидното му самообладание. Нареди на Иноуе и Араи да го чакат при портите и се отправи към детската стая в крилото с личните помещения.
Утринното слънце сияеше през отворените към градината врати. Масахиро седеше на столчето си с малка масичка и ядеше оризова каша. Три бавачки му бършеха устата и това, което разсипваше, и му приказваха. Когато видяха застаналия на прага Сано, бавачките се поклониха, а Масахиро се усмихна с налапано с каша лице и искрящи очи.
— Тати! — възкликна той.
Сано усети прилив на такава любов към малкото момче, че сърцето му се сви от мъка. Синът им бе въплъщение на щастието, което Сано споделяше с Рейко… и което всеки миг можеше да изгуби завинаги. Все пак успя да поздрави ведро сина си и после направи знак на най-възрастната бавачка.
— Трябва да поговорим, Осуги.
Жената го последва навън в градината; там Сано й разказа за отвличането. Устните й се раздалечиха в безмълвно възклицание, а очите й се изпълниха със сълзи. Тя бе бавачка на Рейко от детските й години. Сано трябваше да отмести поглед, за да не гледа мъката й, която заплашваше да срине собственото му самообладание.
— Моля те, кажи на прислугата какво се е случило, но Масахиро не бива да знае. Забранявам да се говори за това, когато той е наоколо. Не искам да се разстройва.
— Да, господарю — прошепна Осуги.
Сано се върна в детската стая. Вдигна Масахиро и го прегърна силно.
— Вчера нарисувах картинка — заяви Масахиро със сериозен тон. — Мама ще си дойде ли да види?
Щом докосна лице до нежната бузка на Масахиро, Сано усети как всеки момент от очите му ще бликнат сълзи.
— Да, разбира се — отвърна той и мислено се закле, че синът им няма да загуби майка си. После пусна Масахиро на пода. — Трябва да тръгвам. Да слушаш.
— Ти къде отиваш? — попита Масахиро.
— Да се видя с дядо ти — отвърна Сано.
Както винаги любопитен, Масахиро склони главица.
— Защо?
— Защото се нуждая от помощта му за една важна работа — и защото трябваше да съобщи вестта за отвличането на Рейко на човека, на когото най-много се страхуваше да каже.
Сано и двамата му детективи яхнаха конете и се отправиха към административния квартал Хибия, южно от крепостта Едо, където бащата на Рейко служеше като един от двамата магистрати, които отговаряха за поддържане на законността и реда в големия град. Кирпичени стени ограждаха наполовина дървените постройки с керемидени покриви, в които се намираха кабинети и жилищни помещения. Вестоносци, чиновници и сановници изпълваха тесните улици, като се сбираха на развълнувани групи. Сано долови откъслечни разговори и си даде сметка, колко бързо се разпространяваше вестта за похищението. Нищо в Едо не оставаше скрито за дълго.
В имението на съдията Уеда пазачите при портите го пуснаха с хората му във вътрешния двор, където гражданите се събираха да водят диспути пред съдията и където служители на реда охраняваха окованите затворници, които трябваше да се изправят пред съда. Сано нареди на детективите си да го изчакат и влезе в къщата.
— Добре си дошъл, Сано сан — поздрави го магистратът.
Самурай на средна възраст, той бе добре сложен, с едри черти и с посивели коси, събрани на темето му в стегнат кок. Носеше черна роба, украсена със златен герб. След като двамата си размениха поклони, той каза:
— Радвам се да те видя, но след малко имам дело.
— Извинете, че ви задържам, но трябва да поговорим.
Съдията се намръщи, усещайки, че нещо не е наред. Тревога изостри погледа му.
— Какво се е случило?
Сано хвърли поглед към стражите при вратата на съдебната зала и към чиновниците, потънали в работа в своите отделения.
— Може ли да отидем в кабинета ви?
Там съдията Уеда се настани зад бюрото си. Сано коленичи срещу него и каза:
— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но дъщеря ви е жертва на похищение.
Докато Сано описваше обстоятелствата около престъплението, лицето на съдията Уеда остана безизразно. Ако човек не го познаваше добре, би си помислил, че е безразличен към тежкото положение на дъщеря си. Но Сано знаеше какъв шок и тревога изпитваше тъстът му. Съдията Уеда нямаше други деца и обичаше безкрайно дъщеря си — за него тя бе единственото, останало му от любимата му съпруга, която бе починала, докато Рейко бе още бебе. Той й бе дал образование и бе направил необходимото да усвои умения по бойни изкуства, което обикновено се правеше за сина в семейството. Единствено самурайската дисциплина, на която бе подчинен целият му живот, сега му позволяваше да скрие чувствата си.