Двойни убийства

— Зловещо — измърмори Аби под носа си. — Господи. Чудя се дали винаги във вторник вечер е толкова безлюдно, или новините са пропъдили хората.

— Вероятно и двете — отговорих. — Но съм сигурна, че не е било толкова пусто в петък вечер, когато Дебора и Фред са спрели тук.

— Може да са паркирали точно на мястото, където стоим — замисли се Аби. — Сигурно е имало хора навсякъде, тъй като тогава започваха празниците за Деня на труда. Ако тук са срещнали престъпника, той трябва да е доста дръзко копеле.

— Ако е имало много хора — казах аз, — трябва да са били и с много коли.

— Което означава? — запита тя и запали цигара.

— Ако предположим, че Дебора и Фред са срещнали някого тук и по някаква причина са го поканили в джипа, какво е станало с колата му? Да не е пристигнал тук пеша?

— Не е твърде вероятно — отговори Аби.

— А ако е шофирал — продължих аз — и е оставил колата си, паркирана тук, това само му е пречило, освен ако не е имало голямо движение.

— Разбирам накъде биеш. Ако неговата кола е била единствената на паркинга и е останала тук до късно през нощта, е съществувал риск да я види някой патрул и да я провери.

— Това е доста голям риск, ако в момента извършваш престъпление — добавих.

Аби се замисли за минута.

— Знаеш ли, притеснява ме това, че целият сценарий като че ли разчита на случайността, но всъщност не е така. Спирането на Дебора и Фред на мястото за отдих е било случайност. Ако са срещнали някого тук или дори в „Седем-единайсет“, като онзи с кафето, това също изглежда случайно. Но има и предумисъл. Ако някой ги е отвлякъл, изглежда, той е знаел какво върши.

Не отговорих. Помислих си за казаното от Уесли. Политическа връзка. Или убиец, който е имал и неуспешни опити. Ако предположим, че самите те не са решили да изчезнат, то не виждах как развръзката може да е друга, освен трагична.

Аби подкара колата. Тя проговори чак когато стигнахме до магистралата:

— Мислиш, че са мъртви, нали?

— Ще ме цитираш ли?

— Не, Кей. Няма да те цитирам. Искаш ли да знаеш истината? Точно сега въобще не ми пука за тази история. Просто искам да знам какво, по дяволите, става.

— Защото си разтревожена за себе си.

— Ти не би ли се тревожила?

— Да. Ако смятах, че телефоните ми се подслушват и ме следят, щях наистина да се тревожа, Аби. А като говорим за тревоги — доста късно е вече. Изтощена си. Абсурдно е да караш обратно до Вашингтон тази вечер.

Тя ме изгледа.

— Имам достатъчно място. Можеш да тръгнеш утре рано сутринта.

— Само ако имаш излишна четка за зъби, нощница и нямаш нищо против да ограбя бара ти.

Облегнах се назад, затворих очи и промърморих:

— Щом искаш — можеш да се напиеш. Всъщност аз сигурно ще се присъединя към теб.

Влязохме в къщата ми към дванайсет. Телефонът иззвъня и аз го вдигнах, преди да се включи секретарят.