Аристотел, „Никомачинска етика“, около 340 г. пр.н.е.
Къщата, изглежда, беше болница. Имаше петнайсет допълнителни спални, всяка от тях комплектована със стандартно болнично оборудване. Лабораторията и хирургията бяха в сутерена. Госейн бързаше от стая в стая. Когато накрая се убеди, че наоколо липсват хора, почна да претърсва по-грижливо.
Почувства се неудовлетворен. Със сигурност занапред нямаше да бъде така лесно, както досега. Щом прегледа шкафовете с дрехи и претършува незаключените чекмеджета, той реши, че най-добрият план е да получи фактите, които искаше, и после да напусне това място. Колкото по-рано си отидеше оттук, толкова по-малък беше шансът на сцената да се появи и друг играч.
По време на целия обиск въобще не намери оръжие. Разочарованието от този неуспех изостри усещането му за опасност от външен източник. Пъргаво излезе на верандата пред дома и след туй мина отзад, за да провери с бърз поглед дали не идва някой. Тогава дойде ред на въпросите.
Имаше ги доста много.
Забави го пейзажът, понеже установи причината, поради която не е в състояние да види долината, лежаща отвъд двора. От ръба на терасата Госейн гледаше надолу към сиво-синята завеса на далечината. Хълмът, върху чието рамо бе построена болницата, на практика изобщо не беше хълм, ами по-нисък връх на планина. Дори забеляза къде свършва неговият наклон. Там също растяха дървета. Те се простираха на десетки километри и изчезваха в мъглявината на безкрая. В тази посока, доколкото успя да различи, нямаше никакви планини.
Сега вече стана ясно, че сградата можеше да бъде доближена само от въздуха. Наистина нищо не им пречеше да кацнат на разстояние миля или малко повече (сигурно и той е бил приземен така) и сетне да вървят пешком. Приближаването отгоре обаче беше важна стъпка в тоя процес, което не се оказа съвсем окуражаващо. В един момент небето би могло да бъде пусто с изключение на пепелявата атмосфера, а в следващия миг някакъв кораб, натоварен с членове на банда, да се спусне върху самата тераса.
Джилбърт Госейн пое дълбоко дъх и бавно издиша. Въздухът продължаваше да бъде дъждовно свеж, това го стимулираше да приеме опасността. Кротката мекота на климата успокояваше тревожното му съзнание. Той позволи на приятното усещане от деня да завладее тялото му. Бе невъзможно да определи дали е сутрин или следобед. Слънцето не се виждаше. Огромната височина на небосвода беше пресечена от облаци, почти скрити от мъглявостта на дебелата над хиляда мили атмосфера. Тишината бе тъй интензивна, че смайваше, но не плашеше. Във венерианската природа имаше някаква величественост, особен мир, който не можеше да се сравни с нищо преживяно от него до днес. Сякаш минутите бяха спрели да текат.
Настроението премина по-бързо, отколкото се появи. За Госейн бе от значение само времето. Онова, което ще научи за възможно най-краткото време, би могло да реши съдбата на Слънчевата система. За последен път претърси с поглед небето. После влезе вътре и се качи горе при своите пленници. Присъствието му тук беше пълна мистерия, ала чрез тях си запазваше поне отчасти контрол над положението.
Мъжът и жената лежаха свързани насред спалнята. И двамата бяха в съзнание и го наблюдаваха с безпокойство. Нямаше намерение да ги наранява, но нямаше да навреди да ги държи уплашени. Погледна ги замислено. В известен смисъл сега, когато бе готов да се съсредоточи върху тях, той ги виждаше под нов ъгъл.
