Деветте дракона

— Има ли още нещо, което трябва да знам, докторе?

— Това като че ли е всичко, детектив. Освен един факт, който може би ще трябва да съобщим на роднините му.

— Да?

Патоложката посочи един от съдовете за вътрешни органи на работната й маса.

— Куршумите само са ускорили неизбежното. Господин Ли е умирал от рак.

Бош се приближи и погледна в съда. Белите дробове на жертвата бяха извадени от тялото за претегляне и анализ. Лаксми ги беше отворила, за да проучи траекторията на куршумите. И двата долни дяла бяха тъмносиви от ракови клетки.

— Бил е пушач — отбеляза патоложката.

— Знам — отвърна Бош. — Колко време смяташ, че му оставало?

— Около година. Може би повече.

— Можеш ли да кажеш дали се е лекувал?

— Най-вероятно не. Със сигурност не е опериран. И не виждам следи от химио или лъчетерапия. Възможно е още да не е бил диагностициран. Но съвсем скоро е щял да разбере.

Хари се замисли за собствения си бял дроб. Не пушеше от години, но казваха, че уврежданията настъпват бързо. Понякога сутрин гърдите му тежаха и го стягаха. По време на едно разследване преди няколко години се беше изложил на висока радиация. Бяха го подложили на лечение, но винаги се бе надявал, че облъчването е убило онова, което би могло да се развива в гърдите му.

Той за пореден път извади мобилния си телефон, включи го на камера, надвеси се над съда с белия дроб и снима увредения орган.

— Какво правиш? — попита Лаксми.

— Искам да пратя снимката на един човек.

Бош провери резултата, после прати снимката по имейла.

— На кого? Не на роднините му, надявам се.

— Не, на дъщеря ми.

— На дъщеря ти ли?!

В гласа й прозвучаха нотки на възмущение.

— Трябва да види какви са резултатите от тютюнопушенето.

— Много мило.

Тя не каза нищо повече. Бош прибра телефона си и си погледна часовника. Двойният дисплей му показваше часа в Лос Анджелис и Хонконг — подарък от дъщеря му след множество телефонни обаждания посред нощ. В Лос Анджелис тъкмо минаваше три. Дъщеря му имаше петнайсетчасова преднина и спеше. Щеше да стане за училище след около час и тогава да види снимката. И негодуващо щеше да му се обади, ала по-добре такъв разговор, отколкото никакъв.

Тази мисъл го накара да се усмихне и Хари отново се съсредоточи върху работата си. Беше готов да продължи.

— Благодаря, докторе. За протокола, взимам веществените доказателства, за да ги занеса в балистиката.

— Разписа ли се за тях?

Лаксми посочи клипборда на масата и Бош установи, че тя вече е попълнила формуляра за предаване на веществени доказателства. Хари се подписа под потвърждението, че поема отговорността за изброените материали, и се насочи към изхода.

— Нали ще почакаш два дни за разпечатката? — попита патоложката.

Имаше предвид официалния доклад за аутопсията.

— Дадено — отвърна на излизане Бош.