Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Плацдарм (Планетата, от която никой не се завръща)». Краткое содержание книги:
— Готово — той я взе на ръце, изправи се и бавно запристъпва между телата на спящите. Бързо и тихо, готов всеки момент да чуе знак за тревога. Но тревога нямаше. Шест, седем, осем крачки — вече бяха сред дърветата и си проправяха път в гъсталака.
— Ей сега ще се върна — каза той след като внимателно я постави на земята. Сложи пръст на устните й и възпря слисания отговор. После изчезна в гъсталака по посока на поляната, като я остави сама. Лиа не знаеше дали да се засмее или разплаче.
Накрая се разсмя. Едва сдържа полуистеричния си кикот, когато го видя да се завръща, метнал на рамо тялото на един от похитителите. Простото бягство не бе достатъчно за него — о, не! Трябваше да вземе и пленник със себе си! Мъжът леко се размърда и зарита с крака, но без никакъв резултат. Брайън го бе хванал съвсем лесно — просто тихо постави голямата си ръка на устата му и едновременно с това вдигна тялото му. Сега мъжът беше полузадушен, а очите му се пулеха насред зачервеното лице. Брайън махна ръката си и пленникът шумно си пое въздух. Преди да успее да издиша и да изкрещи, един тежък юмрук го удари зад ухото и той се стовари на земята в безсъзнание.
Брайън му обърна гръб и помогна на Лиа да се изправи на крака.
— Ще можеш ли да ходиш? — попита я той.
— По-скоро бих го нарекла кретане.
— Ще трябва да се насилиш малко. Ако стане нужда, ще ти помогна.
Брайън с лекота хвърли на рамо тялото на пленника, хвана Лиа под ръка и се запъти през гората надолу по хълма. Всяка крачка ги отдалечаваше от селището.
Тревога нямаше. Поне засега, най-малкото, бяха свободни.
Девет
Електронна инквизиция
Брайън стигна края на гората и се спря под голямо дърво. Погледът му се зарея над тревистия склон и пустата равнина след него — чак до сребристата повърхност на Централното Езеро, което се простираше до хоризонта. Слънцето беше високо в небето, а денят — топъл. Зад себе си чуваше Лиа, която се препъваше в храсталака и, почти падайки, измърмори някакво проклятие. Опита се да долови някакво присъствие отвъд нея, до границите на възприятието си — но нямаше и следа от преследвачи.
— Има ли някаква причина… да не можем да си починем тук… поне за малко? — задъхано отрони Лиа и се облегна на дървото до него.
— Естествено, че не. Мястото е добро за почивка. — Още докато говореше, тя се свлече на земята. — Поне доколкото мога да доловя, все още никой не ни гони, така че тук сме на сигурно място. Но щом излезем на открито, ще бъде лесно да ни забележат. Затова сега ще трябва да решим какво да правим по-нататък.
— Защо като начало не оставиш Сивата Брада на земята? — Лиа махна към безчувственото тяло преметнато през рамото му. — Или си забравил, че го носиш?
Брайън остави товара си да се свлече върху жълтите листа.
— Никак не е тежък. Много слаб и стар, както сама можеш да забележиш.
— Това ли е най-доброто, което можеше да вземеш?
— Да. Би могъл да представлява някакъв авторитет, тъй като е единственият, който носи нефункционални украшения. — Брайън отмести с ръка сивата брада на мъжа и под нея се откри огърлица от избелели кости. — Вероятно би могъл да отговори на някои въпроси, чиито отговори другите не знаят.
— Да не искаш да кажеш, че когато отиде за да вземеш пленник, наистина си имал време да се разходиш между спящите и да си избираш?
— Разбира се. Това беше уникална възможност.
— Някой ден може би ще те разбера — но не и днес. Сега съм жадна, гладна и изтощена — чувствам се, сякаш някой се е разхождал върху мен с шпайкове. Случайно да си се замислял за близкото ни бъдеще?
— Мислих и то доста. По пътя имах чудесна възможност за концентрация и предостатъчно време. Първо, ще трябва да се примирим с някои неприятни факти. Цялата екипировка, която носехме със себе си, е изгубена — заедно с храната, водата и моя нож…
— И ако дистанционното за катера не е там, където го оставихме, спокойно можем още сега да подпишем пакт за двойно самоубийство. Нямам намерение отново да попадам в ръцете на тия типове… — Тя се приведе, за да разгледа по-отблизо пленника и отвратена сбърчи нос. — Ужасно! Както си говорехме за ръце — това около врата на Мръсльото не са ли кости от човешки пръсти?
Брайън кимна.
— Точно този факт ми се стори най-интересен. Заради това го взех. А също и поради личния интерес, който изпитвам към тази огърлица.