Близнаците Бонита
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Близнаците Бонита». Краткое содержание книги:
Кроукър е решен твърдо да спаси племенницата си. Той започва разследване, което го отвежда до истински лабиринт на престъпността, изграден и ръководен от тайнствените близнаци Бонита…
— Наистина ли? Господи, Лю, това би било чудесно! Но…
Тялото й се скова от напрежение. Той леко я отблъсна от себе си и се взря в широко отворените й очи:
— Какво „но“?
В тях се четеше смъртен страх и Кроукър осъзна, че именно той я беше накарал да тръгне да го търси.
— Мати, какво има?
— Мили Боже! — разплака се отново тя. — Рейчъл умира, Лю… Моето момиченце си отива и аз не зная какво да правя.
Ден втори
Глава 1
Сградата на болницата „Роял Поинсиана“ с фасада от боядисани в златисто тухли беше на дванадесет етажа и се издигаше в източния край на Юкалиптъс Стрийт. Въпреки факта, че беше на хвърлей камък от центъра на Палм Бийч с мемориалния мост „Флаглър“, пешеходната зона на „Роял Поинсиана“ и хотел „Брейкърс“, около нея беше тъмно, мрачно и не съвсем безопасно.
Отвън детелината на крайбрежната магистрала жени с безупречни фризури слизаха от блестящи ролс-ройси, свободни от всякакви грижи. Но тук хората заключваха вратите на колите си в момента, в който се настанят зад волана. Във факта, че болницата беше с лице към добре осветения крайбрежен булевард и с гръб към магистралата „Норд Дикси“ и Бродуей отвъд нея, проличаваше някаква мрачна символика. Този квартал, застроен със стари панелни блокове и ярко осветени перални на самообслужване, даваше подслон на чернокожото население на Палм Бийч, което напоследък застрашително се разрастваше. От доста време насам собствениците на хотели по крайбрежната ивица предупреждаваха гостите си да избягват североизточните части на града.
Всичко това очевидно не се отнасяше за Мати, която спокойно слезе от своя черен лексус, прекоси асфалтирания паркинг и заизкачва стъпалата към входа на болницата. В ледения въздух се носеше едва доловимата миризма на дезинфектанти. Човек от охраната им показа къде да се регистрират и да получат временни пропуски.
Мати се обърна да погледне Кроукър. Изглеждаше уморена, сякаш цяла нощ беше крачила напред-назад в очакване на утрото. Беше направила опит да прикрие тъмните кръгове под очите си, но когато свали слънчевите очила „Дона Каран“, ясно се видя, че не е успяла.
Изкачиха се на шестия етаж и се насочиха към вратата в дъното на дългия коридор, на която имаше табелка „Хемодиализа“. Озоваха се в помещение, което спокойно можеше да се нарече чакалня за ада. Покрай стените се бяха наредили на опашка стари и много болни хора, съсухрени като ланска трева. Някои от тях се подпираха на бастуни и патерици, други бяха в инвалидни колички. Сестра в бяла престилка инспектираше опашката. Приличаше на портиер в дискотека, който преценява кого да пусне вътре и кого да прогони. Вонеше на лекарства и старост. Разнасяха се тихи стонове, пъшкане и нетърпеливо сумтене. Кроукър изведнъж изпита чувството, че се е озовал край поилките на африканско пасбище…
— Това са диабетици, които чакат диализа — прошепна Мати.
На вратата в дъното имаше табела с надпис СХД — спешна хемодиализа. Помещението се оказа просторно, разделено на многобройни, предизвикващи клаустрофобия боксове, подредени в кръг около нещо като лаборатория, в която действаха сестрите. Край леглата на пациентите бяха натрупани кашони, стойки за кръвопреливане, монитори и друго медицинско оборудване, тук-там се виждаха и апарати за хемодиализа.
От осемте болни в отделението само Рейчъл беше млада. Останалите явно бяха подбрани от опашката, която се виеше навън.
Кроукър предпазливо пристъпи към леглото на момичето, сякаш се страхуваше да не го събуди. Но Рейчъл отдавна беше отвъд фазата, при която някой би могъл да я обезпокои. Според информацията на майка й тя е била приета в болницата в състояние на кома и това състояние продължаваше. Лицето й беше страшно бледо — сякаш в нея не бе останала дори капчица кръв. Под тънката, полупрозрачна кожа на слепоочията леко пулсираха синкави венички. Гъстата й коса беше разпиляна по възглавницата, миниатюрната златна халка на носа й беше отместена встрани от пластмасов маркуч. Кроукър направи опит да си я спомни като малко момиченце — такава, каквато я беше държал в ръце по време на кръщенето. Не успя. Пред очите му продължаваше да лежи едно петнадесетгодишно девойче, красиво и нежно. Сърцето му се сви, защото върху лицето на това девойче вече се беше появила маската на смъртта…
От тялото й стърчаха тръбички и катетри, мониторите до леглото следяха пулса и кръвното налягане, системата вкарваше във вените й точно премерено количество физиологичен разтвор. Светлокафяв, висок около метър и половина апарат за електронна хемодиализа, прилежно мъркаше до леглото и пречистваше кръвта на момичето, поел функциите на безнадеждно увредените й бъбреци.