Земя за прицел

След като потропа на вратата, Никола влезе в стаята.

— Нямам нужда от нищо — каза банкерът.

— Долу чака полковник Стоев.

— Кой чака?

— Стоев. Вън е на улицата.

— Не го пускай!

— Казва, че има нещо важно да Ви предаде.

Старият банкер се изправи в легена. После стъпи с босите си крака на пешкира пред него. Стана му студено. Помисли, че и без това няма да може да заспи. Даже му стана приятно, че ще може с някого да разговаря.

— Запали камината в салона! Стоев да чака там, докато се приготвя.

Когато банкерът влезе в салона, дървата в камината буйно горяха. Миришеше на борина.

— Добър вечер, Ваше превъзходителство — каза военният, който стоеше прав до рояла.

Банкерът само кимна с глава. Стоев беше млад мъж на не повече от тридесет и пет години, строен и елегантен. Лачените му ботуши проблясваха от светлините на огъня. Лицето му бе гладко обръснато с тънки мустачки и малка, остра брадичка. Редките му коси бяха наресани на път по средата. Така всички военни по света копираха своите владетели в облеклото, прическата и външния вид. Не правеше изключение и полковникът.

— Полковник, казал съм Ви, че без предупреждение не трябва да идвате!

— Случаят, Ваше превъзходителство, както ще се убедите, заслужава неудобството, което Ви създавам. Но аз искрено се извинявам за късното посещение.

— Елате да седнем пред огъня.

Полковникът приглади с ръка косите си и тръгна към камината. Шпорите му глухо издрънкаха, докато направи няколко крачки.