Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
— Приветлив народ — каза Сария, докато потегляха. — Може да пратя тъщата тук. Така всички ще си живеят нещастно.
— Винаги уважавай по-старите, Мохамед.
— Дори дебелите и властните?
— Особено дебелите и властните.
Халифа го погледна и в очите му проблесна намек за някогашните искри. После отново се загледа напред.
— Внимавай с гъската — предупреди той.
Сария заобиколи птицата, която се беше изтъпанчила насред пътя без никакво намерение да помръдва, и продължи бавно към края на селото. Спряха пред къщата. Беше двуетажна постройка с калпаво подредени тухли; от ъглите на плоския покрив стърчаха железа — подготовка за трети етаж, който може би никога нямаше да бъде построен. Стената около вратата беше покрита с цветен, макар и нескопосан стенопис — кола, самолет, камила и черният куб на Кааба в Мека, който показваше, че обитателите на къщата са били на хадж. Още един символ на богатство и положение в обществото.
Новините тук явно пътуваха бързо, защото някакъв съсухрен старец в бяла джелаба и има ги чакаше пред вратата, стиснал шума в ръка. С четината по бузите, дребните очички и острия си нос, той определено приличаше на плъх.
— Тук няма много полиция — каза той, когато Халифа и Сария слязоха от колата. Погледът му бе почти враждебен, саиди акцентът му беше толкова силен, че едва го разбираха. — Тук нямаме никаква полиция.
Не бяха споменали какви са, но пък и нямаше нужда. Подобно на всички жители на авторитарни държави, египтяните имаха инстинктивен радар, когато ставаше дума за хора, натоварени с налагането на закона. Инстинктивен радар, вървящ в комплект с инстинктивна неприязън.
— Не пречим на никого — добави старецът и присви очи към тях.
Заради устава детективите показаха значките си. Последва неловка пауза, старейшината просто стоеше пред тях и погледът му се местеше от Халифа към Сария и обратно. Накрая се изхрачи шумно, плю в прахта и ги поведе в къщата, като извика на някого да донесе чай.
Вътре беше прохладно и сумрачно, почти без мебели. Подът бе гол бетон, покрит с черги. Старейшината ги поведе по коридор и нагоре по стълбище до покрива, където сутрешната жега отново ги обгърна. По-голямата част от покрива бе застлана с фурми, които се сушаха на слънцето, но в единия край имаше сенник с маса и столове. Домакинът тръгна натам. Селото се ширна под тях, заобиколено от ниви и маслинени и цитрусови горички, макар Сария да подозираше, че са доведени тук не толкова заради гледката, а поради нежеланието на старейшината да държи полицаи в къщата си. Седнаха и Халифа запали цигара. Не предложи на домакина.
— Е? — попита онзи, прескачайки обичайните любезности.
— Искам да поговорим за семейство Атия — каза Халифа и махна с цигара на изток, към фермата сред хълмовете. — Мисля, че ги познавате.
Старейшината изсумтя.
— Месехиен — каза той. — Християни. Размирници.
— В смисъл?
Старецът сви рамене и не отговори.
— Чувам, че водата им се развалила — каза той. — Аллах винаги наказва куфр.
— Господин Атия пък мисли, че наказанието е дело на някой, който е малко по-близо до дома му.
— Атия да мисли каквото си иска. Когато чудесна вода изведнъж се развали без причина, това е Божие дело. Как иначе да се обясни?
Халифа дръпна от цигарата си и се наведе напред.
— Не харесвате ли християни?
— Бог не харесва християните. Така е писано в Свещения Коран.
Халифа отвори уста, сякаш се канеше да възрази, но като че ли премисли и вместо това дръпна отново от цигарата.
— Какви са отношенията ви със семейство Атия? — попита той.
— Нямаме отношения с Атия. Живеят си отделно. Ние също.
— Прокарали са тръба за питейна вода до селото.
Старейшината премълча. И в това нямаше нищо чудно, тъй като включването най-вероятно бе направено без знанието на водоснабдителната компания в Луксор и следователно беше незаконно.