Огненият престол
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Хрониките на Кейн #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: История
Электронная книга - «Огненият престол». Краткое содержание книги:
На закуска Сейди реши, че крия нещо от нея, нали така? Е, донякъде си беше вярно. Но да ви призная, онова, което видях през нощта, ме хвърли в такъв ужас, че не ми се говореше за него, особено пък на рождения й ден. Откакто съм започнал да усвоявам магиите, съм се нагледал на какви ли не странни неща, но това си заслужаваше Нобеловата награда по гадост.
След посещението в Бруклинския музей ми беше трудно да заспя. Когато накрая се унесох, се събудих в различно тяло.
Не беше пътуване на душата или сън. Бях се превърнал в Хор Отмъстителя.
И друг път бях поделял тяло с Хор. На Коледа той бе проникнал за близо седмица в главата ми: нашепваше ми разни неща и изобщо ме дразнеше. По време на битката при Червената пирамида неговите и моите мисли се сляха напълно. Превърнах се в онова, което египтяните наричат „Око“ на бога — разполагах с цялата му власт, спомените ни се бяха обединили, човек и бог работеха заедно. Но си останах в тялото.
А сега беше обратното. Гостувах в тялото на Хор и стоях на носа на лодка, плаваща по вълшебната река в Дуат. Зрението ми беше остро като на сокол. Виждах през мъглата силуети, които се движеха във водата — люспести гърбини на влечуги и чудовищни перки. Виждах как по двата бряга се лутат призраците на мъртвите. Таванът на пещерата високо горе проблясваше в червено, сякаш се носехме по гърлото на жив звяр.
Ръцете ми бяха бронзови и мускулести, по тях имаше гривни от злато и лапис лазули. Бях облечен като за сражение: в кожени доспехи. В едната си ръка държах копие, а в другата — khopesh. Чувствах се силен и могъщ като… ами като бог.
„Здрасти, Картър“, каза Хор и аз изпитах чувството, че си говоря сам със себе си.
— Какво става, Хор?
Не споделих, че съм се подразнил, задето е нахлул в съня ми. Не се налагаше. Бяхме с един ум.
„Отговорих на въпроса ти — рече Хор. — Казах ти къде да намериш първия свитък. Сега и ти трябва да се потрудиш за мен. Искам да ти покажа нещо.“
Лодката се устреми напред. Вкопчих се в перилата. Погледнах назад и видях, че сме на фараонски платноход с дължина двайсетина метра и форма на тежко кану. В средата имаше празен подиум с опърпан навес, на който навремето е бил престолът. Върху единствената мачта беше опънато квадратно платно, преди украсено, а сега избеляло и разкъсано. Отляво и отдясно висяха безполезни счупени весла.
Платноходът явно беше изоставен преди векове. Такелажът беше покрит с паяжини. Въжетата бяха прогнили. Дъските на корпуса застенаха и заскърцаха, когато набрахме скорост.
„Стар е като Ра — обясни Хор. — Наистина ли искаш да го върнеш в употреба? Нека ти покажа пред каква заплаха се изправяш.“
Рулят ни насочи към течението. Изведнъж се устремихме надолу. И друг път бях плавал по Реката на нощта, но сега явно бяхме навлезли много по-навътре в Дуат. Въздухът беше по-студен, бързеите — по-шеметни. Скочихме от един праг и се понесохме във въздуха. Когато отново цопнахме, започнаха да ни нападат чудовища. Изникнаха ужасни муцуни: морски змей с котешки очи, крокодил с таралежови бодли, змия с глава като на мумифициран човек. Подадеше ли се някоя, вдигах меча и я отсичах или пък я пронизвах с копието — да стои по-надалеч от лодката. Те обаче продължиха да се задават и да променят вида си и аз осъзнах, че ако не съм Хор Отмъстителя — ако съм просто Картър Кейн, който се опитва да се пребори с тези ужасии, — щях вече да съм полудял, да съм умрял или и двете.
„Всяка нощ се случваше това пътуване — каза Хор. — И не Ра отблъскваше тварите на Хаоса. Ние, другите богове, бдяхме над него. Спирахме Апоп и помагачите му.“
Скочихме от още един водопад и паднахме с носа напред във водовъртеж. Успяхме някак да не се преобърнем. Лодката се измъкна от течението и се насочи към брега.
Тук той приличаше на поле от лъскави черни камъни — поне на мен ми се стори така. След като се приближихме, си дадох сметка, че това не са камъни, а брони на бръмбари, разпрострели се в здрача докъдето поглед стига. Сред кухите черупки мудно се движеха няколко живи твари и така се създаваше впечатлението, че цялата местност пъпли. Дори няма да се опитвам да описвам миризмата на милионите мъртви скарабеи.
„Затворът на Змея“, каза Хор.
Огледах мрака — очаквах да видя затворническа килия, трап или нещо такова. Единственото, което съгледах, беше безкрайното поле с мъртви бръмбари.
— Къде? — попитах.