Магьосникът от Брезе
- Автор: Хайтов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Магьосникът от Брезе». Краткое содержание книги:
— Сядай, ходжа! С брадвата ще те обръсна, но ще те бръсна!
Свалих на мулето семера, накарах ходжата да седне, донесе ми Карасулювица ножицата и започнах. Косъм по косъм съм го стригал! Вади пот текнаха зад ушите на ходжата, ала не спрях. А докато стрижех, долу кацата гърмеше ли гърмеше: „ба-ам, бу-ум, бу-ум, ба-ам!“ Хората — накачили се на дуварите и покривите — гледат. Агаларите, забили очи в земята, не смеят да ги повдигнат, а Карата само ме гледа в ръцете.
— Майсторе, стига бе!
А като видя, че дялнах и последните косми — хвана си лицето в ръцете и — заплака:
— Немаме си вече ходжа! Немаме си ходжа!
Качих се на мулето и тръгнах:
— Сбогом, агалари! Да запомните кой е майстор Лию и кога сте го взимали за подигравка!
Никой не рече нито „сбогом“, нито „със здраве“.
Начесах арнаутската си краста и си тръгнах с радост на душата, че майсторското име не посрамих. За пари ми дойде на ума чак като наближих село. Баща ми — стар и задух имаше, като се закашляше, търсеше къде да се подпре, но беше ме страх от него. Защо? За какво? — не мога да ти кажа, ала щом в очите ме погледнеше, ставах кротък като агне.
Нейсе, дойдох си вкъщи. Щом вратата хлопна, и баща ми излезе да ме срещне. Няма „добре дошъл“, „добре заварил“.
— Продаде ли кацата?
— Не!
— Защо?
Разправих му каква е работата. Нищо не сбърках и не скрих.
— Лягай на земята! — вика баща ми. — Тръндафило! (Тръндафила се казваше майка ми.) Донес ми, казва, палицата, дето чукаш гръстниците!
Донесе палицата майка ми, затвориха пътната врата, а баща ми захвана да ме чука с палицата по дебелото, отзад. Удари пет-шест пъти, но се задъха, даде я на майка ми да бие и започна да брои, докато наброи до десет.
— Ставай — казва, — главанако, да те прегърна! За щуротията вече си получи пая, но затова, че си остригал брадата на ходжата — аферим! — И ме целуна. — Мъж си! Тая есен — казва — ще те годим!
— А пари? — вика мама.
— Има ли майсторлък — вика баща ми, — парите сами ще дойдат.
Както баща ми каза, така и стана. Не беха минали два дена от стригането на ходжата и дойдоха от Хамбардере на Голем Мехметя средното момче и крив Салих.
— Ела в селото да си хванеш кацата! Агаларите ще ти платят, само да си я изтеглиш от вира!
Преди още да наближа Хамбардере — чувам: „ба-ам, бу-ум!“ — бие кацата в бреговете като тъпан. Агаларите ме чакат.
— Ето ти парите за три каци, ала махни я от реката да не гърми! Децата се плашат, а ние трета нощ не можем да мигнем.
Хвани я, но как? Хамбардере — девет боя врязано в камънаците, пени се, грухти, фучи и от пяна не може да се види кое камък, кое вода! А пък водовърта, дето кацата влетя в него, тъй рендосал бреговете, че не може да се припари: увес и отляво, и отдясно, гущер не може да се закрепи, камо ли човек!
— Давайте — казвам — въже!
Развиха от едно магаре фортумата и донесоха въже. Вързаха ме с единия му край за кръста, а другия го хвърлих в ръцете на мъжете. Казах им лека-полека да спущат, а като вържа кацата, да ме изтеглят заедно с кацата.
За спускането — спуснаха ме. Намерих се в котела до коленете във вода и тогава, да ти кажа, се уплаших: кипнала водата като жива, хем фучи и ври, хем като бясна се върти. Синьозелена, господ я знае има ли дъно или няма! А пък аз във вода не съм се топил от кръщение и не зная нито да шавам, нито да плавам! Викнах да спуснат въжето, за да видя има ли дъно. Натопиха ме до гуша — няма дъно! Викнах да ме изтеглят — не чуват! Бучи водата, но и те като че ли се правеха на глухи. Стана ми ясно: ще им се да ме удавят. Има двама Лиювци в мене. Единият вика: „Лию, връщай се, тия зян ще те направят!“ Другият ми шушне: „По-добре смърт, отколкото срам!“ Рекох: „Вторият ще слушам“, и викнах на въжарите здраво да стискат, а пък аз пуснах краката си да плуват във водата, та като мине покрай мене кацата, да я вкопча с краката.
Кацата кръжи с водата и аха-а — вече наближава. Дигнах тогава двата си крака да я вкопча, ала потурите ми хубаво се напоили и вместо краката нагоре да се дигат, падат надолу. Мина кацата — замина. Бре! Ами сега? Потурите ще се свалят, инак работата лоша. Смъкнах потурите, а отгоре писнаха жените — имало зад мъжете и жени. Разлетяха се една насам, друга нататък и се не видяха една с една. Зачаках кацата отново, дочаках я и наистина я хванах. Попритеглих я с ръцете си и завиках да ме вадят.
Почнаха ония да изтеглят въжето, но сещам аз, че колкото повече теглят, по-тежко става. Кацата — напила се с вода — станала пет пъти по-тежка отпреди. Вдигнаха ни на два пръста над водата и въжето спря.