Художникът убиец

— Разбра ли за Париж? — попита той.

— Гледам телевизия и чета вестници — отвърна Габриел.

— Хората, които са го извършили, са по-добри от всички, които сме виждали напоследък — замислено рече Шамрон. — Добри като „Черният септември“. Това не са момчета, дето те замерят с камъни, или такива, които влизат в някой пазар с двадесет и пет килограма експлозив „Семтекс“, прикрепен към телата им. Тези са били професионалисти, Габриел.

Алон се съсредоточи върху шофирането си, а не върху тирадата на Шамрон. Пулсът му се бе ускорил и дланите му се потяха.

— Били са голям екип — продължи Стареца. — Десет, може би дванадесет човека. Разполагали са с пари, транспорт, фалшиви паспорти. Планирали са удара си до последния детайл. Цялата операция е приключила за тридесет секунди. Само за минута членовете на ударната група са напуснали моста. Абсолютно всички са успели да избягат под носа на французите.

— Това какво общо има с мен? — учуди се Габриел.

Ари затвори очи и изрецитира един стих от Светото писание:

— И враговете ще познаят, че Аз съм Господ, когато извърша над тях Моето отмъщение.

— Йезекил — вметна Габриел.

— Аз вярвам, че ако някой убие човек от моя народ, трябва, на свой ред, да го убия. А ти вярваш ли в това?

— Някога вярвах.

— Дори нещо повече — вярвам, че ако някое момче вземе камък, за да го хвърли по мен, трябва да го застрелям още преди той да е излетял от ръката му. — Пламъчето от запалката на Шамрон лумна в тъмнината, подчертавайки дълбоките бръчки по лицето му. — Може би съм просто една отживелица. Спомням си как се гушех в прегръдките на майка ми, когато арабите опожариха и ограбиха нашето селище. Те убиха баща ми по време на общата стачка през тридесет и седма. Разказвал ли съм ти някога за това?

Габриел бе вперил очи в лъкатушещия корнуолски път и не отвърна нищо.

— Те убиха и твоя баща. В Синай — продължи Шамрон. — А майка ти колко време живя след смъртта на баща ти?

„Всъщност беше малко повече от година“ — помисли си Габриел, спомняйки си деня, в който положиха нейното изсушено от рака тяло в земята на склона, гледащ към Йерусалимската долина.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че отмъщението е нещо добро. Здравословно е. Пречистващо.

— Отмъщението води единствено до повече убийства и ново отмъщение — рече Габриел. — Зад всеки убит от нас терорист има още едно момче, чакащо да пристъпи напред и да вземе камък или пистолет. Те са като зъбите на акула: счупиш един и на негово място израства друг.

— Значи не трябва да правим нищо? Това ли искаш да кажеш! — възмути се Шамрон. — Да стоим настрана и да кършим ръце, докато тези копелета убиват наши хора?