От устните към сърцето

Най-чистосърдечно въпросът беше задала Ламия. Откак бе дошла, проговаряше за пръв път.

— Тази тема и бездруго я захванах заради теб, Грозденце… После се увлякох, промених посоката. Теб, Ламия, Аллах те е създал като нежна, луксозна играчка… В тялото ти, в лицето ти няма нищо сериозно… Единствено играчка, единствено украшение… Само в челото ти има нещо сериозно… Широко, някак гневно чело с тънки вежди… Но дори и там тези нежни кичури пораждат безпокойство… Неправилно ще е дори да бъдат наречени коса… То е нещо нежно и светло като пух… Е, тъкмо то разваля сериозността на челото ти.

Слънцето бе се спуснало зад склоновете на Ълъджа, склоновете постепенно се изпълваха със сенки. Млада жена си взе окаченото на едно от дървета йелдирме.

— Стана хладно, няма ли вече да тръгваме? — попита тя.

Превърнало се бе в обичай да се изкатерват по задния път до Къркчамлар и да прекарват времето си там до стъмване.

Къркчамлар бе вековна борова гора посред висок хълм.

Огромните напукани стволове на старите дървета се простираха до невероятни висини и образуваха над хълмовете зелен чадър, предпазващ от слънцето.

Тази сенчеста кория бе като градина за жените от Бозяка. Младите жени захвърляха встрани йелдирметата си и играеха на топка, на сляпа баба, на гоненица; децата безспир се въргаляха из пожълтелите борови иглички, покрили земята като море.

Нея вечер бяха взели и Ламия. Кенан и Нимет ханъм вървяха отзад, малко пред тях се движеше Грозденцето. За да не я чуе, Нимет ханъм разказваше с приглушен глас:

— Говоря от съжаление към това дете… Ламия е деликатно истанбулско девойче… Преди три години изгубила майка си… В Истанбул не й е останал никакъв близък… Баща й, околийски управител на една от източните околии, я взел при себе си… Две години бащата отглеждал мъничкото момиченце като истинска майка… Миналата година горкият човек катастрофирал… Момиченцето останало там сам-само… По един офицер отпускар го изпратили тук при чичо му Шюкрю… И без да се оплаква от несгодите, разбирам, че детето не е щастливо… Грижи се като бавачка за децата на чичо си. Въпреки това леля й недоволства от Ламия, държи я повече вкъщи…

Ламия този път се бе поотдалечила доста от тях. Кенан й хвърли равнодушен поглед.

— Горкото дете… Тежичко му е положението — каза той, — ама я да приключваме с нейната история.

— Натъжавате ли се, Кенан бей?

Снижавайки още повече гласа си, Кенан каза:

— Не заради това, Нимет ханъмефенди… Вероятно имаме по-значими неща за разговор от безсмислената история на Грозденцето… Няма ли да поговорим за тях?

— Оф, Кенан бей — изрече истински недоволна Нимет ханъм. — Няма ли да се укротите? Толкова ви моля, не чувате… Що за нередни неща говорите на една омъжена жена!

Кенан глезено, май това постепенно се беше превърнало в част от характера му, се засмя: