Никога не казвай никога
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Lying Game #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-81-3
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не казвай никога». Краткое содержание книги:
Оскар Уайлд
Прекрасният ми живот е бил лъжа.
Вече не мога да направя нищо, за да открия истината.
До неотдавна имах всичко, за което може да мечтае едно момиче: забавни приятели, страхотно гадже, любящо семейство. Но никой от тях не знае, че ме няма — че съм мъртва. За да разкрие убийството ми, моята отдавна изгубена сестра-близначка Ема зае моето място. Тя спи в моята стая, облича моите дрехи и нарича родителите ми мамо и татко.
А моят убиец я наблюдава — следи всяко нейно движение.
Спомням си твърде малко от своя живот — само смътни картини, случайни проблясъци, неясен полъх от отвъд. Всичко, което е по силите ми сега е само да следвам Ема в опитите й да разкрие загадката на моето изчезване. Но колкото по-дълбоко копае тя, толкова повече заподозрени изскачат от мрака. Излиза, че аз и моите приятели сме играли опасни игрички — игри, които съсипват човешки съдби. Всеки би могъл да търси отмъщение… всеки би могъл да иска аз — а сега и Ема — да платим с живота си.
От Сара Шепард, автор на бестселър №1 в класацията на Ню Йорк Таймс — „Малки сладки лъжкини“. Една приковаваща нова серия за тайни, лъжи и убийствени намерения — ИГРА НА ЛЪЖИ.
Итън посочи към тяхната автомобилна алея. До пощенската кутия лежаха няколко вестника, обвити в син найлон. Къщата беше тъмна и на алеята нямаше никакви автомобили.
— Мисля, че са извън града.
Ема замълча. Знаеше, че трябва да се върне обратно и да си легне, но дяволското тъничко гласче в главата й не спираше да й говори за тъмните очи и изпълнената с надежда усмивка на Итън, като я припираше да се съгласи.
Може би това дяволче бях аз. Ема заслужаваше да се позабавлява.
— Навита съм — отвърна ухилено тя.
За отрицателно време двамата изкатериха стената на Полсънови и се озоваха до овалния басейн, който се намираше в центъра на вътрешния двор. Край него на платформа бяха подредени тубинг рингове и салове. Под перголата се виждаше черен газов грил, а малко по-нататък се намираше барбекюто с форма на кошер. Върху шезлонгите бяха метнати две кърпи с избродирани монограми „П“. Ема погледна с любопитство към тъмната къща на Полсънови. Нито една лампа не светна.
За по-малко от пет секунди Итън свали тениската и панталоните си, изрита маратонките от краката си и се гмурна в басейна. Когато излезе на повърхността, той се ухили на Ема.
— Водата е страхотна! Скачай вътре!
Ема събу единия крачол на пижамата.
— Ъъъ, не съм облечена подходящо за плуване.
Итън сбърчи вежди.
— Сваляй ги. Нямам нищо против.
Ема го погледна насмешливо, но събу панталоните на пижамата, благодарна за това, че отдолу носеше непрозрачни, черни памучни момчешки боксерки. Приближи се на пръсти до ръба и постепенно се потопи в басейна. Отблъсна се от стената и гмурна във водата. Блузката й се изду около тялото й като парашут. Когато изскочи на повърхността, за да си поеме въздух, видя Итън в средата на басейна. Златистата светлина се отразяваше в лъскавата му черна коса и подчертаваше скулите, сухото му лице и широките рамене. Той улови погледа й и й се усмихна, но тя бързо сведе очи. Не искаше да си помисли, че го зяпа.
— Идеята беше добра — рече Ема и се отпусна по гръб във водата.
— Казах ти. — Итън заплува към трамплина за скачане. — Трябва да ти призная нещо — каза той след минута, докато силните му ръце пореха водата. — Аз съм сериен използвач на чужди басейни. Когато бях по-малък, непрекъснато се промъквах в басейна на съседите.
— Е, аз съм все още девствена по въпроса — каза Ема, надявайки се, че е достатъчно тъмно, за да не види Итън как се изчервява при произнасянето на думата девствена.
— Винаги съм искал да имам собствен басейн. — Итън се протегна и се хвана с две ръце за трамплина. — Нашите така и не се навиха. Мама смяташе, че ще стане като с онези деца от новините, които се удавиха.
Ема си помисли колко малко знае за живота на Итън.
— Що за хора са вашите?
Итън сви рамене.
— Те са… ами майка ми страда от хронично безпокойство. А баща ми… го няма.
— Напуснал ли ви е? — Може би двамата имаха нещо общо.
Итън въздъхна.
— Не точно. Просто пътува много. За него работата е всичко. Има апартамент в Сан Диего, който е близо до офиса на компанията му, и повечето време е там. Сигурно му харесва да е по-далеч от нас.
— Не бива да си правиш шеги с това.
Итън повдигна едното си рамо. За миг изглеждаше, че ще добави още нещо, но той само разтърси яростно глава, сякаш се опитваше да изтрие всички мисли, и се пусна от трамплина.
— А ти имаше ли басейн, Ема?
Тя се засмя, бързо запляска с крака, порейки водата.
— Хранениче с басейн? Смятах се за щастливка, ако имах чиста вана. Но често ходех в градските басейни. Когато бях малка, един социален работник ме водеше на безплатни уроци по плуване.
— Много хубаво.
— Предполагам. — Щеше да е много по-хубаво, ако Беки я беше научила да плува. Или ако някоя от приемните й майки си беше направила труда да дойде и да я гледа как се учи. Докато беше във водата, Ема обичаше да гледа към пейките за зрители с надеждата, че ще види някой, който е дошъл заради нея, но винаги оставаше разочарована. Най-накрая спря въобще да поглежда натам.
— Като малка имаше ли любима игра в басейна? — попита Итън.
Тя се замисли за миг.
— Мисля, че „Марко Поло“. — Обикновено я играеха в края на уроците по плуване.