Стъкленият меч

Отвътре казармата е прекрасно суха, жужаща от лампи и жици, скупчени по тавана. Дебелите бетонни стени превръщат коридора в лабиринт без упътващи знаци. Всяка врата е затворена, стоманено сива и безлична, но няколко издават признаци на живот вътре. Усукан сноп морска трева, украсяващ дръжка на брава, скъсана огърлица, опъната на прага, и така нататък. Това място приютява не само страховити войници, а и бегълци от Нарси и кой знае откъде другаде. След влизането в сила на Мерките, наредено от собствената ми уста, не само много членове на Гвардията, а и много Червени избягаха от континенталната част на страната. Как биха могли да останат, заплашени от задължителна военна служба и екзекуция? Но как са успели да се измъкнат? И как са се добрали дотук?

Още един въпрос се добавя към постоянно растящия ми списък.

Въпреки разсеяността си внимателно следя завоите и обръщанията на брат си. Надясно тук, един, два, три ъгъла, наляво покрай вратата с издълбан в нея надпис „ПРЕРИЯ“. Част от мен се пита дали нарочно минава по заобиколен път, но Брий не е достатъчно умен за това. Предполагам, че би трябвало да съм благодарна. Шейд нямаше да има проблем да играе ролята на хитрец, но не и Брий. Той целият е груба сила, търкалящ се дънер, който лесно можеш да избегнеш. Освен това е член на Гвардията, освободен от една армия само за да се включи в друга. А ако се съди по това как ме държеше на кейовете, дължи вярност само на Гвардията и на нищо друго. Трами вероятно ще е същият, винаги готов да следва, а понякога да напътства по-големия ни брат. Единствено Шейд има благоразумието да си държи очите отворени, да изчаква да разбере каква съдба чака нас, новокръвните.

Вратата пред нас стои открехната, сякаш в очакване. Не е нужно Брий да ми казва, че това е спалното помещение на семейството ни, защото около дръжката на бравата е завързана изрезка от лилав плат. Тя е разръфана по ръбовете и неумело избродирана. Мълнии от конци искрят напряко по парчето плат - символ, който не е нито Червен, нито Сребърен, а мой. Съчетание от цветовете на Династия Титанос, моето прикритие, и мълнията, която бушува в мен, моя щит.

Докато приближаваме, нещо се изтъркулва зад вратата и ме облива лека вълна от топлина. Бих познала звука от инвалидната количка на баща ми навсякъде.

Брий не чука. Знае, че всички са още будни: чакат ме.

Има повече място, отколкото в подводницата, но въпреки това спалното помещение е малко и тясно. Поне има пространство за движение и легла в изобилие за семейство Бароу. Дори с малко пространство за живеене около вратата. Единичен прозорец, изрязан високо в далечната стена, е затворен плътно, за да не влиза дъждът, а небето изглежда малко по-светло. Зората настъпва.