Когато кучетата плачат

Когато стигнах до нея, тя тъкмо свършваше песента и хората хвърляха пари върху старото й яке, проснато на земята. Тя им се усмихваше и им благодареше, след което повечето хора бавно продължаваха по пътя си.

Тя не ме видя и веднага започна нова песен. И отново около нея започна да се събира тълпа. Този път обаче по-малка. Слънцето образуваше ореол около вълнистата й коса. Гледах в захлас как устните й се плъзгат по хармониката. Гледах шията й, меката й вълнена риза, а през пролуките в тълпата виждах краката и бедрата й. В звуците на песента чувах думите й: „Няма нищо, Камерън, аз мога да чакам“. Чувах и гласа й, който ми казваше, че имам голямо сърце. Отначало колебливо, после без да мисля, започнах да си проправям път през множеството.

Поех си дъх, спрях и приклекнах. Бях човекът, най-близък в целия свят до Октавия Аш. Тя свиреше на хармониката, а аз коленичех пред нея.

Октавия ме видя и по устните й плъзна лека усмивка.

Сърцето ми биеше учестено.

Изгаряше гърлото ми.

Бръкнах в джоба си, извадих раковината и внимателно я поставих върху якето, посипано с пари.

Оставих я там и слънцето я докосна с лъчите си. Исках да се обърна и да се върна в тълпата, но в този миг музиката спря. Насред песента.

Светът се смълча и аз отново се обърнах да погледна момичето, което беше застинало над мен.

Октавия коленичи, остави хармониката си върху парите и взе раковината.

Подържа я в ръка.

Поднесе я към устните си.

И я целуна нежно.

После с дясната си ръка ме притегли към себе си за якето и ме целуна. Дъхът й се вля в мен и меките топли влажни устни сякаш ме обгърнаха. Тогава в ушите ми избухна оглушителен трясък. За миг се почудих какво ли е това, но тутакси го забравих, защото Октавия ме изпълваше целия. И двамата бяхме коленичили, ръцете ми бяха на хълбоците й. Устните й продължаваха да ме търсят, да ме докосват. Да ни съединяват. Ръката й сега беше върху лицето ми и ме държеше, не ми позволяваше да се отдалеча.