Балада

— Убих го и го изядох. Накараха ме да ходя на уроци по пиано, за да ме накажат.

Веждите на Ди се свиха притеснено по нейния уникален сладък начин.

— Не мога да си те представя да свириш на пиано.

Припомних си как по-рано днес пръстите на Ноала лежаха върху моите, а аз докосвах клавишите.

— Не мога да си представя учителка по арфа да е чудовище. Мислех си, че всички арфистки би трябвало да са някак, не знам… ефимерни.

— Четирийсет точки за думата!

— Поне петдесет. Опитвала ли си да я произнесеш по букви?

Ди поклати глава.

— Обаче е чудовище. Постоянно ми казва да си държа лактите високо повдигнати, а аз не искам и тя минава на друга вълна — как не правя нищо, както трябва, и сигурно съм се учила да свиря от идиоти, изпълняващи само народна музика. И какво, ако не искам да уча класически произведения? Ако искам да свиря само ирландски песни? Не мисля, че е задължително да държиш високо лактите си, за да бъдеш добра арфистка. — Устата й започна да се изкривява, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач. Но нямаше начин нещо като гаден учител да накара Ди да се разплаче — тя беше много по-силна, отколкото изглеждаше. Сигурно имаше и друга причина.

Ди прехапа долната си устна, за да се овладее.

— И тъпите общежития са направо ужасни, когато вали, нали? Няма къде да се скриеш от другите.

Не можех да я попитам просто ей така какво я притеснява. Странно, като се замисля, никога не съм можел да го правя — затова само въздъхнах и изпънах ръка над главата й като покана. Тя не се поколеба дори за секунда, преди да се примъкне по-наблизо и да отпусне глава на гърдите ми. Чувах дишането й — по-дълбоко от моето, по-тежко. Прегърнах я през раменете и облегнах главата си на стената. В ръцете ми Ди беше топла, истинска и едновременно нереална. Струваше ми се, че са минали поне хиляда години, откакто не я бях прегръщал.