В капана на неизвестното

Беше двадесети август, когато рано сутринта се събудихме и хванахме автобуса за селото. Беше хубав, слънчев летен ден, който ни предразположи към добро настроение. Това означаваше, че или ще приема с дълбоки почитания тази ясновидка, или безмилостно ще я отрежа, доказвайки, че е лъжкиня. Аз просто бях човек, който не обичаше мошениците, чиито цели бяха печалба за сметка на чуждо нещастие. Бях доста строг и критичен към тези хора. Когато аз, Катя и майка пристигнахме във Флигал и попитахме няколко човека пред местния магазин за къщата на ясновидката Дана, всички я знаеха. Затова не беше трудно да я намерим. Представляваше жълта къща на един етаж и с голям двор. Имаше няколко човека в двора, навярно и те като нас чакаха разговор с мъртви роднини или познати.

— Трябва да си чакате реда. След мен сте — каза възрастен мъж, седнал на една пейка.

— Добре — отговори майка — а става ли без предварителна резервация?

— Никой не резервира предварително — ни каза старецът — идваш и чакаш. Всеки минава за около половин час.

След малко вече водехме разговор с няколко човека:

— Дали наистина Дана говори с мъртвите? На мен ми е трудно да повярвам — попита Катя.

— И на мен ми беше трудно. Но тя говори. Говоря сега с двама починали роднини, дъщерята и мъжът ми. А преди това разговарях с майка и татко, но те изчезнаха — каза една много възрастна жена.

— Как така изчезнаха? — с любопитство попитах аз.

— Преродили са се — изрече някакъв човек, който изглеждаше на около петдесет — и там има смърт, само че смъртта отвъд означава живот на този свят.

Аз гледах с интерес към тези хора. Те говореха за живот в другия свят и за прераждане. Това означава (ако, разбира се, Дана Ясновидката не ги лъжеше), че смъртта не е краят на съществуването. А от това по логика следва, че човекът се състои от душа и тяло, като душата напуска тялото след смъртта и отива някъде. Но къде? Може би има и други светове, паралелни и подобни на нашия?

Дойде и нашият ред. Аз се напрегнах. Можех да изживея нещо, което досега не бях изживявал, от друга страна можех да хвана някой мошеник в лъжа. Аз бях доста подозрителен, с което притъпявах до известна степен първоначалната воля на такъв тип хора. Обичах тръпката, която се получава, когато хващах лъжец и накрая му казвах истината в очите. Това ми напомняше на онази мнима ясновидка от улицата, която ми спомена, че имам магия за смърт от рус или от черен приятел, а сетне ми поиска пари, за да я развали. Аз ѝ отвърнах, че нямам руси приятели, а черните не вярват в магии, след което тя изрече, че тогава приятелката ми е вещица. Осведомих я, че нямам приятелка, приближих се до нея, взех цветята, които предлагаше, и ги разпилях на земята под смаяния ѝ поглед. Казах, че така се прави за здраве и против уроки. Рекох ѝ също, че не е зле да си намери друга работа, че тук най-много да си изяде боя. Жената ме наблюдаваше с отворена уста, без да каже нищо, а случайните хора, които се събраха около нас, ме гледаха с интерес. Напомни ми също и за оня уличен търговец, който се опита да ми пробута скапан парфюм, за който казваше, че е скъп и марков. Когато помирисах парфюма, му казах с насмешка, че по-добре ще е да пие всеки ден по малко от тези парфюми, разреден с вода, защото в подобни „ментета“ се съдържа около осемдесет процента алкохол. Това предизвика бурен смях от околните минувачи, някои от които дори ръкопляскаха. Имах още много сблъсъци с такива хора и тогава ми помагаше голямата уста. Така подхождах — с насмешка, ирония, сарказъм. Обичах да унижавам крадците и лъжците, да им показвам, че не съм глупак и няма смисъл да ме правят на такъв.