В капана на неизвестното
- Автор: Найденов Донко
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Антос
- ISBN: 978-954-866-572-8
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «В капана на неизвестното». Краткое содержание книги:
1. „Загадката на странните дни“
2. „Зловещото наказание“
3. „Неизвестен враг“
4. „Тайната на живота“
5. „Погребан жив“
6. „Сиборгския некропол“
7. „Възмездието“
Няма да описвам как ракът изяде волята на баща ми, безсънните нощи прекарани в очакване на новини от болницата, стресът при всяко телефонно позвъняване. Той почина на пети юли в болницата в град Искър. На седми го погребахме.
Тогава аз и сестра ми учехме и работехме в София. Бях момче на двадесет и четири години, имах черна коса и сини очи, а името ми беше Стефан, но всички ме наричаха Сафи. Сестра ми Катя беше на двадесет, красива, с руса коса и сини очи. Преди да се преместим с нея в София живеехме със семейството ни в Искър — малък град в плевенска област, където за съжаление нямаше много възможности за млади хора като нас.
Въпреки че разсъждавах често върху смъртта, моите разбирания и начин на мислене бяха праволинейни, реалистични, базирани на реални обяснения. Не приемах магиите, ясновидствата, духовете и т.н. Вярвах, че те са измислени от злонамерени хора за лични и користни цели. И затова, когато майка ни каза, че има жена в близкото село Флигал, която разговаря с мъртвите, аз приех думите ѝ скептично. Сестра ми беше на същото мнение.
И все пак решихме да посетим жената. Не упорствах, може би заради състоянието на майка — все още ѝ беше тежко от загубата, а и ако по някаква необяснима случайност тази жена наистина разговаря с мъртъвците (въпреки че бях сигурен в обратното), можех да науча някои неща за смъртта. Жената се казваше Дана. Говореха, че била интелигентна и добра жена, която вземала много малко пари за дейността си и целта ѝ е била да помага на хората. Разбрахме се да отидем при нея, когато и аз и сестра ми сме в Искър. Един ден тримата наистина се събрахме и решихме да го направим.
Беше двадесети август, когато рано сутринта се събудихме и хванахме автобуса за селото. Беше хубав, слънчев летен ден, който ни предразположи към добро настроение. Това означаваше, че или ще приема с дълбоки почитания тази ясновидка, или безмилостно ще я отрежа, доказвайки, че е лъжкиня. Аз просто бях човек, който не обичаше мошениците, чиито цели бяха печалба за сметка на чуждо нещастие. Бях доста строг и критичен към тези хора. Когато аз, Катя и майка пристигнахме във Флигал и попитахме няколко човека пред местния магазин за къщата на ясновидката Дана, всички я знаеха. Затова не беше трудно да я намерим. Представляваше жълта къща на един етаж и с голям двор. Имаше няколко човека в двора, навярно и те като нас чакаха разговор с мъртви роднини или познати.
— Трябва да си чакате реда. След мен сте — каза възрастен мъж, седнал на една пейка.
— Добре — отговори майка — а става ли без предварителна резервация?
— Никой не резервира предварително — ни каза старецът — идваш и чакаш. Всеки минава за около половин час.
След малко вече водехме разговор с няколко човека:
— Дали наистина Дана говори с мъртвите? На мен ми е трудно да повярвам — попита Катя.
— И на мен ми беше трудно. Но тя говори. Говоря сега с двама починали роднини, дъщерята и мъжът ми. А преди това разговарях с майка и татко, но те изчезнаха — каза една много възрастна жена.
— Как така изчезнаха? — с любопитство попитах аз.
— Преродили са се — изрече някакъв човек, който изглеждаше на около петдесет — и там има смърт, само че смъртта отвъд означава живот на този свят.
Аз гледах с интерес към тези хора. Те говореха за живот в другия свят и за прераждане. Това означава (ако, разбира се, Дана Ясновидката не ги лъжеше), че смъртта не е краят на съществуването. А от това по логика следва, че човекът се състои от душа и тяло, като душата напуска тялото след смъртта и отива някъде. Но къде? Може би има и други светове, паралелни и подобни на нашия?
Дойде и нашият ред. Аз се напрегнах. Можех да изживея нещо, което досега не бях изживявал, от друга страна можех да хвана някой мошеник в лъжа. Аз бях доста подозрителен, с което притъпявах до известна степен първоначалната воля на такъв тип хора. Обичах тръпката, която се получава, когато хващах лъжец и накрая му казвах истината в очите. Това ми напомняше на онази мнима ясновидка от улицата, която ми спомена, че имам магия за смърт от рус или от черен приятел, а сетне ми поиска пари, за да я развали. Аз ѝ отвърнах, че нямам руси приятели, а черните не вярват в магии, след което тя изрече, че тогава приятелката ми е вещица. Осведомих я, че нямам приятелка, приближих се до нея, взех цветята, които предлагаше, и ги разпилях на земята под смаяния ѝ поглед. Казах, че така се прави за здраве и против уроки. Рекох ѝ също, че не е зле да си намери друга работа, че тук най-много да си изяде боя. Жената ме наблюдаваше с отворена уста, без да каже нищо, а случайните хора, които се събраха около нас, ме гледаха с интерес. Напомни ми също и за оня уличен търговец, който се опита да ми пробута скапан парфюм, за който казваше, че е скъп и марков. Когато помирисах парфюма, му казах с насмешка, че по-добре ще е да пие всеки ден по малко от тези парфюми, разреден с вода, защото в подобни „ментета“ се съдържа около осемдесет процента алкохол. Това предизвика бурен смях от околните минувачи, някои от които дори ръкопляскаха. Имах още много сблъсъци с такива хора и тогава ми помагаше голямата уста. Така подхождах — с насмешка, ирония, сарказъм. Обичах да унижавам крадците и лъжците, да им показвам, че не съм глупак и няма смисъл да ме правят на такъв.