Малките детективи и гълтачът на мечове
- Автор: Линдгрен Астрид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирела Иванова
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Малките детективи и гълтачът на мечове». Краткое содержание книги:
Беше като на кино. И се случваше със същата невероятна бързина. Един мъж изскочи от някакъв прозорец, после някой му подаде един огромен сак, и после от същия прозорец и по същия начин изпълзя втори мъж. Но сега не бяха на кино. Това тук си беше жива действителност, в която вече се разпукваше следващият майски ден и птиците в двора на барон Фон Ренкен го приветстваха с утринното си цвъртене.
Момчетата не смееха да си поемат дъх. Не смееха да си помислят какво ще се случи, ако един от тези двама мъже за миг вдигне поглед и ги съзре горе на стълбата. Само се споглеждаха с ококорени очи: сънувам ли, или и ти виждаш същото, което виждам и аз?
Ококориха очи още по-широко, когато откриха кои са двете фигури, хукнали припряно между ябълковите дървета.
— Алфредо! — прошепна Размус. — И другия… безобразникът! Хайде, да тръгваме бързо!
Да си син на полицай не е шега работа. В случая трябваше да се действа светкавично. Защото хората, които посред нощ се изнизваха през прозореца, бяха истински престъпници. Размус и Понтус принадлежаха само към спасителен отряд и вземаха каталог за разпродажба. А в сака на крадците нямаше никакъв каталог. Вътре беше скрита колекцията от сребърни предмети на барон Фон Ренкен и затова се искаше да си заложиш главата.
— Очарователни призраци — прошепна дошлият на себе си Понтус. — Тези юнаци са били, техните стъпки съм чул. Не трябва ли веднага да се затичаме към баща ти и да му съобщим?
Размус поклати глава. Първо трябваше да проследят Алфредо и да видят къде отива със сака. Крадците вече бяха излезли през градинската порта и вървяха с големи, бързи крачки покрай трънливия плет. Те страшно бързаха и не подозираха, че на известно разстояние след тях вървят двамата отмъстители, в сини ленени панталони и маратонки, двама, които този път не искаха да гледат с по едно око, а си отваряха очите на четири.
Не скитосваха ли те завчера вечерта на панаира и не желаеха ли да надникнат през едно от прозорчетата на една от караваните, които така уютно се бяха сгушили между люляковите храсти? Сега правеха точно това. Надничаха в караваната на Алфредо. Веселото перде на червени и бели квадратчета оставяше открит мъничък, тесен процеп, толкова тесен, че те наистина можеха да наблюдават Алфредо само с по едно око. Но това беше предостатъчно, о, небеса, беше предостатъчно! Прозорецът зад спуснатото перде беше отворен: можеха и да чуват, макар че разбумтените им от ужас сърца почти заглушаваха гласовете отвътре.
Бяха трима, Алфредо и неговият съучастник, и онова засукано женище, което асистираше при гълтането на мечовете. Сега не носеше червената копринена рокля, а някакъв си пеньоар, но пак я познаха. А на пода пред тримата — скъпоценната посуда, де да можеше да я зърне отнякъде барон Фон Ренкен! Тук лежеше струпано цялото му сребърно съкровище, огромна блещукаща купчина. Алфредовите очи също блещукаха, като гледаше купчината. Той потриваше яките си длани и се смееше така, че белите му зъби блестяха, и потупваше женището по гърба, и казваше:
— Бертичке, виждала ли си нещо подобно някога в твоя грешен живот?
Със сигурност не е, мислеше си Размус, аз също не съм.
Тя — Берта — изглеждаше неизразимо щастлива.
— Помислете само, наистина намерихте толкова много неща! Сега си заслужавате обаче глътка кафе.
„Да, когато донесеш наведнъж в къщи толкова «намерени» неща“, мислеше си Размус, изпълнен с гняв.
Този другият, с отвратителната уста, изглеждаше нервен и едвам го сдържаше на едно място, непрекъснато потропваше с крака си по пода.
— Кафе — рече той, — ще ти призная, че точно това ни е нужно! Този път беше на косъм от провала.
Усмивката на Алфредо се стопи. Той завъртя очи и вдигна ръката си във въздуха, като че ли искаше и по-висшите сили да чуят това, което ще каже.
— Проклетите малки хъшлаци! Ако бяха сега тук, щях да им извия вратовете!
Двамата отвън под прозореца си размениха бързи, изпълнени с ужас погледи. Но и друг беше страшно уплашен: Берта!
— Кои момчета? За кого говориш, Алфредо?
— За кого говоря ли? Говоря за малките конски мухи, които през цялото време, откакто сме тук, бръмчат наоколо ми. Тези, дето искаха да гледат с по едно око.
Берта гледаше Алфредо уплашена до смърт.
— Срещнахте ли ги?
— Дали ги срещнахме — негодуващо се провикна Алфредо. — Те бяха вътре в къщата. Питай Ернст.
— Да, не е лъжа, Берта, те бяха вътре в къщата.
Сега Берта съвсем загуби самообладание.