Клопка [bg]

Като следваше инструкциите на Дан Мърсър, Уенди се движеше по шосе №15, докато то се вля в шосе №206, зави надясно по покрития с чакъл път, мина покрай складовете и стигна до паркинга за каравани в Уайкъртаун. Наоколо бе тихо, пространството бе тясно и в него цареше нереална атмосфера, в която сякаш очакваш да видиш как вятърът блъска някоя ръждясала вече и празна детска люлка. Местата бяха разпределени във формата на решетка. Ред Д, линия 7 се намираше в най-отдалечения ъгъл, близо до телената ограда.

Тя слезе от колата, удивена от тишината. Не се чуваше и звук. Вятърът не гонеше бурени по мръсните пътеки. Всичко наоколо напомняше на град след голяма катастрофа — пуснали са бомбата и населението се е изпарило. Въжетата за простиране си стояха, ала по тях нямаше пране. Сгъваемите столове със скъсани платнища се търкаляха по земята. Барбекютата и плажните играчки изглеждаха така, сякаш бяха изоставени по средата на играта.

Уенди погледна мобилния си телефон. Нямаше обхват. Страхотно. Тя изкачи двете посипани със сгурия стъпала и спря пред вратата на караваната. Част от нея — разумната част, която не забравяше, че е майка, а не супергерой — й подсказваше да се върне и да не постъпва като глупачка. Трябваше да си помисли по-добре, ала внезапно вратата се отвори и на прага се появи Дан Мърсър.

Когато видя лицето му, тя направи крачка назад.

— Какво ти се е случило?

— Ела, влез — измърмори Дан Мърсър.

Носът му бе счупен, а челюстта му се бе подула. По лицето му имаше синини, но не това бе най-лошото. Най-лошото бяха следите от изгорено по ръката и лицето му във формата на кръгчета. Имаше ги по протежение на цялата му страна.

Тя посочи към тях.

— С цигара ли са те горили?

Той вдигна рамене.

— Казах им, че в караваната пушенето е забранено. Ядосаха се.

— Кой беше?

— Беше шега. Място за непушачи.

— Да, схванах.

Дан Мърсър се отърси от спомена.

— Защо не влезеш?

— А защо ти не дойдеш при мен?

— Хей, Уенди, нима не се чувстваш в безопасност в мое присъствие? Както много умно забеляза, ти не си моят тип.

— И все пак… — отвърна тя.

— Не ми се ще да изляза навън точно сега — забеляза той.

— Но аз настоявам.

— Тогава сбогом. Извинявай, че те накарах да биеш целия този път дотук за нищо.

Дан изчезна вътре и остави вратата сама да се затвори. Уенди почака за миг, за да разбере дали той не блъфира. Не блъфираше. Забравила предупредителните сигнали в главата си отпреди малко — той нямаше вид на човек, който би могъл да й навреди в състоянието, в което се намираше в момента — тя отвори вратата и влезе. Дан беше в отсрещния край на караваната.