Върховното кралство [Наследникът]

С цел да пощадят чувствителните, Естеверис и Вол сигурно щяха да присъединят имената на всички съветници, които биха пожелали, към успеха на преговорите и към подписването на споразумението. От своя страна Алан беше осведомил брат си веднага, за да знае какво да очаква и да е подготвен. Официално Църквата на пожертвания Дракон-крал също щеше да е един от творците на мира в лицето на епископа на Стал.

Скоро щеше да удари осмият час и делегациите заедно, всяка през своята врата, щяха да излязат, за да се запътят в правилен ред към кулата. На двора двайсет и четирима ониксови гвардейци бяха строени под командването на Алан и Вард. Принцът се мъчеше да го скрие, но усещаше, че ги грози опасност. Независимо от това, което бе казал, беше убеден, че някой се беше вмъкнал в замъка. Не непременно убиец. Може би някой агитатор, провокатор, страстен привърженик на едната или на другата страна. Но това нямаше значение. Нямаше нужда да има мъртвец. И най-малкият инцидент все още можеше да провали всичко. Макар Вол и Естеверис да бяха дали доказателство за единна добра воля, всеки водеше със себе си мъже, които — фанатици или просто ограничени — бяха способни да побеснеят и обвиняват.

Недоверието между делегациите беше такова, че нямаше да рискуват да направят каквото и да било в собствените си помещения, където ново лице нямаше никакъв шанс да мине незабелязано и най-малката нередност веднага щеше да бъде докладвана. Също така щяха да са в безопасност, докато не напуснат кулата за преговори, където Ониксовата гвардия проверяваше всяко ъгълче и наблюдаваше всички изходи. Но на други места в замъка беше различно. Каквито и да бяха взетите мерки, нищо не можеше да ги предпази от отчаяния жест на някого, решен да се пожертва. Също като Вард, Алан отлично го знаеше. Ако убиец се готвеше да нанесе удар и не му пукаше дали ще бъде заловен, ранен или убит, никоя мярка за сигурност нямаше да е достатъчно строга, за да го спре. Можеха единствено да си отварят очите, да чакат и да се надяват да реагират достатъчно бързо, за да избегнат най-лошото, ако се наложеше.

Гърлото на Алан беше пресъхнало, той мислеше за дипломатите, които — според предвидения график — вече бяха напуснали сигурността на запазените за тях помещения. В този момент те вървяха по коридори, слизаха по стълби, минаваха пред вратите, които Алан беше настоял да бъдат охранявани или заключени. Искаше му се да придружи лично всяка делегация. Искаше му се да е едновременно навсякъде и всичко да види, всичко да огледа, над всичко да бди. Но стоеше на мястото си и прикриваше тревогата си в плен на протокола, така че никой да не заподозре каквото и да било необичайно. Добре ли беше подбрал мястото на часовите? Не беше ли забравил някой килер, някое потайно кътче, скрита врата по пътя на делегациите? И най-вече не беше ли допуснал трагична грешка, като реши да не вдига тревога, след като през нощта откриха трупа?