Драконът на Арканите

— Д’Артанян — рече той.

— Какво да говорим? След като стана лейтенант, Д’Артанян не се промени. Той винаги е бил изключително любопитен. Трябва всичко да знае. Тайните за него са като червени плащове, които испанците, без да ни е ясно защо, размахват пред муцуните на биковете. Бъдете сигурен, че след като ви е видял да се усамотявате по обяд и вечер, този дяволски гасконец не е могъл да устои на изкушението да ви проследи. Не бива да му се сърдите.

— Не му се сърдя. Впрочем навикът ми да идвам тук не е тайна.

Донесоха втора чаша и нова каничка с изстудено вино. Сервираше им не някоя от двете сестри, а Гримо, слугата на Атос, когото мускетарят беше научил да общува само със знаци и… да отгатва всички желания на господаря си.

Мълчаливият, усърден и много дискретен прислужник се отдръпна да чака отстрани.

— Навиците ви не са тайна — поде отново Атос. — Всъщност в тях няма никаква мистерия за всеки, който познава мускетарите на Негово Величество… Отнасят се с вас студено, откакто се върнахте, нали?

Лепра го погледна и си помисли, че той пристига след няколкодневен отпуск, но вече знае всичко. Вероятно от Д’Артанян. Всъщност информацията беше вярна: отрядът не посрещна особено любезно кавалера Д’Оргьой. Независимо от няколко дръзки прояви на искрено приятелство и от доверието, което Тревил открито прояви към него, когато го прие.

— Болен съм от ранса, Атос. Какво друго мога да очаквам?

— Очевидно вашето страдание не ви е от полза. Има и такива, които сега виждат във вас чудовище, те предпочитат да мразят, вместо да се страхуват от него. Дори в наши дни съществуват хора, които възприемат рансата като позорна. Така е. Трябва да свикваш или да станеш отшелник…

Атос говореше с нежен, твърд и категоричен глас, взираше се право в очите му, като лекар, който не крие нищо от своя пациент за неопровержимата и ужасяваща диагноза и който спотайва чувствата си, за да назове по-точно нещата.

Той продължи:

— Впрочем рансата не е единствената причина за враждебното отношение към присъствието ви.

Лепра го изгледа заинтригувано.

— Помислихте ли, че не биваше да захвърляте и после отново да обличате мантията? Впрочем, независимо че повечето кралски мускетари въобще не се интересуват от болестта ви, те не могат да приемат обстоятелството, че принудително се връщате сред тях.

— Но аз не… — започна да протестира Лепра.

— Зная. Но именно подобно впечатление създавате. Затова приемете съвета ми и се въоръжете с търпение. Покажете, че сте истински мускетар, и не се отказвайте отново. Категоричен ли сте в това отношение?

— Разбира се.

— Наистина ли прекратихте връзките си с отряда на господин Дьо ла Фарг?

— Да.

— Тогава носете гордо мантията и служете вярно. Времето няма да излекува болестта ви, но ще ви даде възможност да докажете своята лоялност. И най-вече, най-вече — избягвайте сблъсъците, които може да възникнат.