![Хрониките на Магнус Бейн [calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/8/7/hronikite-na-magnus-bejn-calibre-2-8-0-download.jpg)
Хрониките на Магнус Бейн [calibre 2.8.0]
- Автор: Клэр Кассандра
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Хрониките на Магнус Бейн [calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
В мунданското парижко общество огромната напудрена перука вече беше излязла от мода в полза на по-естествен стил. Във вампирското общество перуките бяха по-големи от всякога. Една от жените носеше висока почти два метра перука, напудрена в светлорозово и поддържана от деликатна решетка. Магнус подозираше, че е направена от детски кости. В ъгълчета на устата на жената имаше малко кръв и той не разбра дали червенината по страните й е кръв, или твърде обилен руж. (Както и при перуките, парижките вампири предпочитаха по-дързък грим и ярки червени петна по бузите, вероятно като подигравка към хората.)
Той мина покрай един арфист с пепеляв тен и доби мрачно изражение, щом забеляза, че е прикован за пода с халка на глезена. Ако свиреше достатъчно добре, може би щеше да доживее да свири отново. Или щеше да се превърне в късна нощна закуска. Магнус се изкуши да среже веригата му; но точно в този миг някъде отгоре долетя глас.
— Магнус! Магнус Бейн, къде се губиш?
Марсел Сен Клод се беше облегнал на перилата и му махаше с ръка. Скупчените около него вампири се взираха в Магнус над ветрилата си от пера, слонова и човешка кост.
Колкото и да не му се щеше, Магнус трябваше да признае, че Сен Клод е поразително красив. Всички древни се отличаваха със специално лустро, което идваше с времето. А Сен Клод беше много стар, вероятно един от първите вампири в двора на Влад. Не беше висок колкото Магнус, но имаше много фини кости, с изпъкнали скули и дълги пръсти. Очите му бяха чисто черни и улавяха светлината като огледала. А дрехите му... е, той ползваше шивача на Магнус, така че дрехите му, разбира се, бяха прекрасни.
— Все съм зает — отговори Магнус и успя да се усмихне, когато Сен Клод и свитата му се спуснаха по стъпалата.
Всички вървяха по петите му, като напасваха походката си към неговата. Блюдолизци.
— За малко изпусна Сад.
— Колко жалко — рече Магнус.
Зловещият маркиз Дьо Сад определено беше мунданът с най-извратеното въображение, на което Магнус беше попадал от времето на Испанската инквизиция насам.
— Искам да ти покажа някои неща — каза Сен Клод и го прегърна през раменете със студената си ръка. — Възхитителни са!
Сен Клод и Магнус споделяха една-единствена черта — дълбоката си страст към мунданската мода, обзавеждане и изкуство. Магнус обикновено купуваше или приемаше вещите като заплащане. Марсел търгуваше с революционерите — или с бездомниците, които нахлуваха в богати къщи и вземаха разни красиви неща от там. Или пък неговите ратаи му даряваха притежанията си. Понякога вещите просто пристигаха в дома му. Най-добре беше да не задаваш твърде много въпроси, а само да се възхищаваш, и то гръмогласно. Марсел щеше да се обиди, ако Магнус не оцени всичко поотделно.
Внезапно от двора се надигна хор от гласове, които викаха Сен Клод.
— Явно става нещо — каза Марсел. — Може би трябва да проверим.
Гласовете бяха високи, развълнувани, но неясни — все звуци, които Магнус не би искал да чуе на вампирски прием. Защото означаваха много лоши неща.
— Какво става, приятели? — попита Марсел и тръгна към фоайето.
В подножието на предните стълби се бяха събрали вампири, предвождани от Анри. Няколко от тях удържаха мятаща се фигура, която издаваше пронизителни приглушени писъци. Явно устата й беше запушена, макар че не се виждаше в тълпата.
— Господарю... — Анри се беше ококорил. — Господарю, намерихме... Няма да повярвате, господарю.
— Покажете ми. Кой е това?
Вампирите се размърдаха и изблъскаха някакъв човек на земята. Магнус едва успя да сдържи тревожния си вик и да не се издаде.
Това беше Мария-Антоанета.
Разбира се, неговият магически прах не вършеше работа при вампирите и сега кралицата беше пред очите на всички с пребледняло от ужас лице.
— Ах, вие... — обърна се тя към тълпата с треперлив глас, — какво направихте... Ще ви...
Марсел вдигна ръка и за изненада на Магнус кралицата замълча.
— Кой я доведе? — попита Марсел. — Как се случи?
— Аз бях, мосю — чу се глас. Един елегантен вампир, на име Косел, излезе напред. — Идвах насам по Рю дьо Бак и просто не можах да повярвам на очите си. Трябва да се е измъкнала от „Тюйлери". Вървеше по улицата, мосю, и изглеждаше изплашена и изгубена.
Разбира се. Кралицата не беше свикнала да излиза сама из града, а по тъмно лесно можеше да се изгуби. Беше завила погрешно и някак си бе прекосила Сена.