Серафина
- Автор: Хартман Рейчъл
- Серия: Серафина(bg) #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1227-8
- Переводчик: Иван Костурков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Серафина». Краткое содержание книги:
Серафина е на осемнайсет години. Майка й умира при раждането. Момичето израства без приятели. Единствената светлина, която огрява дните му, е музиката. Серафина притежава ангелски глас и дарба да свири на флейта и клавесин. Тя помага на дворцовия композитор Виридий в подготовката за честването на годишнината от подписването на мирния договор. По повод събитието в Горед се очаква драконовият генерал Ардмагар.
Няколко дни преди пристигането му дворцовите стражи откриват обезглавеното тяло на принц Руфъс. Те смятат, че престолонаследникът е убит от дракони.
Серафина се оказва въвлечена в разследването на убийството. То се ръководи от Лусиън, привлекателния и прозорлив годеник на принцеса Глизелда.
Серафина се влюбва в Лусиън, въпреки че проницателността му заплашва разкриването на собствената й тайна.
Ще опази ли Серафина тайната си? Тайна, благодарение на която притежава необикновената си дарба. Тайна, заради която страни от хората и не си позволява да обича. Тайна, чието разкриване застрашава живота й.
Ще успеят ли Серафина, Лусиън и Глизелда да предотвратят война между драконите и хората?
Той никога не бе напускал обозначеното му място, нито веднъж. Дълго време останах на място и гледах втренчено към пустите дървета, опитвайки се да намеря логично обяснение за отсъствието му.
Опитах да забавя биещото си в паника сърце.
Ако Плодоядния прилеп беше някъде из градината, то това обясняваше портокаловите обелки по ливадата на Човека пеликан, а също и силното ми главоболие. Ако някое малко порфирийско момченце бе открило начин да наднича в обратна посока през телескопа както Джаноула… Студени тръпки побиха цялото ми тяло. Това беше немислимо. Трябваше да има друго обяснение.
Щеше да ми е много мъчно, ако трябваше да прекъсна връзката си с някой, към когото необяснимо се бях привързала.
Продължих напред и успокоих останалите обитатели, но вършех всичко неохотно. Открих още портокалови обелки в Бълбукащата рекичка и върху Трите дюни.
Последната част от парка за тази вечер бе Розовата градина, префърцуненото владение на Суетната госпожица. Тя беше ниска и пълничка възрастна жена с островърха шапка и дебели стъкла на очилата, грозновата, но не и съвсем явно гротескна. Нея я бях видяла да се сърди за яхнията си по време на първия пристъп от видения. От там идваше и прякорът й.
Трябваше ми малко време, за да я забележа — време, през което сърцето ми биеше панически, — но тя просто бе застанала на ръце и колена в калта зад едно необикновено голямо кафеено дърво. Суетната госпожица чистеше плевелите, преди те да получат възможност да поникнат. Методът бе ефикасен, но трудоемък. Тя не изглеждаше особено разтревожена и напълно ме игнорира.
Погледнах към изходната порта, отвъд поляната със слънчевия часовник — копнеех за легло и почивка, но в момента не можех да рискувам. Трябваше да намеря Плодоядния прилеп.
Върху слънчевия часовник стоеше цяла портокалова кора, обелена наведнъж.
Там беше и самото момче — покачило се горе на стария тис до пограничната стена. Той изглеждаше доволен, че съм го забелязала. Помаха ми, скочи от дървото и заподскача към мен през ливадата със слънчевия часовник. Аз го зяпнах, притеснена от сияещите му очи и усмивка, страхувайки се от това, какво можеха да означават те.
Той ми подаде парче портокал. То се загърчи като скарида върху тъмната му ръка.
Вперих недоумяващ поглед в него. Можех умишлено да предизвикам видение, като хванех гротескните същества за ръката — бях го правила по веднъж за всяко едно, за да овладея контрола върху виденията и да прекратя тяхната власт над мен. Това бе единственият път, когато си бях послужила с умението. Чувствах го като нещо нередно, все едно шпионирам хората.
Дали Плодоядния прилеп просто ми предлагаше портокал, или искаше да хвана ръката му? От последната идея ме побиха тръпки. Аз рекох:
— Благодаря ти, Прилеп, но сега не съм гладна. Хайде да намерим твоите дървета.
Той ме следваше като кученце, а ние минахме покрай блатото Ябълков пудинг, през пеперудената градина и накрая стигнахме до дома му. Очаквах Плодоядния прилеп да скочи обратно сред дърветата, но той ме погледна с широките си черни очи и отново ми подаде парчето портокал.
— Трябва да стоиш тук, а не да обикаляш — увещавах го аз. — И без това Шумния момък ми създава достатъчно проблеми. Разбра ли ме?
Той не показа по никакъв начин, че това е така, и изяде парчето портокал, докато гледаше втренчено в далечината. Аз го помилвах по пухкавата като облак коса и изчаках да се покачи на някое дърво, преди да си тръгна.
Отправих се към портата, поклоних се на поляната на слънчевия часовник и казах предназначените за напускане думи:
— Това е моята градина, всичко е в ард. Аз се грижа стриктно за нея — нека тя да има вяра в мен.
Отворих очи, вече намирайки се в собствената си стая и опънах скованите си крайници. Сипах си малко вода от каната на масата и хвърлих дългата възглавница обратно върху леглото. Главоболието беше изчезнало — очевидно бях разрешила проблема, макар че не го бях разбрала.
Орма щеше да има някакво обяснение по въпроса. Реших, че ще го попитам утре, и тази мисъл ме успокои, унасяйки ме в сън.
Установената ми сутрешна рутина беше сложна и отнемаше време, затова Орма ми бе дал един часовник, който издаваше богохулно цвърчене в уречения от мен час. Държах го най-отгоре на шкафа за книги във всекидневната, в една кошница с няколко други дрънкулки, за да ми се налага да се замъквам чак до там, да го изровя и да го изключа.