Двор от крила и разруха

Изстрелях отчаяно магията си, сякаш беше спасителна верига, с която да се закотвя към този свят, за да не ме погълне всевечното, омразно нещо, мъчещо се да ме придърпа към черните си обятия.

Огън и вода, и светлина, и вятър, и лед, и нощ. Свиках ги всичките. И всичките ме предадоха.

Някаква нишка поддаде и съзнанието ми се плъзна още по-близо към протегнатите ръце на Котела.

Почувствах как ме докосва.

И изчезнах наполовина.

Едната ми половина остана безмълвно до Котела със залепена на черния му ръб длан…

А другата… отлетя нанякъде.

През света. Да търси нещо. Котелът пък издирваше онази сила, която толкова го беше доближила… и сега го примамваше.

Неста.

И Котелът се озърташе за сестра ми, подобно на краля.

Кръжеше над бойното поле досущ като насекомо над езерна повърхност.

Губехме. Жестоко. Серафими и илирианци падаха окървавени от небето. Азриел влачеше крила в кървавата кал, борейки се с меч срещу безкрайния наплив от врагове. В пехотинските ни редици вече зееха пробойни и Кеир, бълващ облаци от сенки, ревеше на Мраконосците да се връщат по позициите си.

Съзрях и Рисанд. Сред най-безмилостната сеч над поддаващите ни редици. Танцуваше окървавен красивия си боен танц.

В следващия миг отправи поглед напред и се преобрази.

Първо му пораснаха остри нокти, заменяйки пръстите на ръцете и краката му. После тъмни люспи или пера — не съумях да различа добре — обвиха краката, ръцете и гърдите му. Тялото му се разкриви; костите и мускулите му започнаха да се уголемяват, да се изменят.

Звярът, който Рис бе укривал досега и който не обичаше да освобождава.

Освен ако ножът не опреше до кокал.

Преди Котелът да ме отнесе, видях какво се случи с главата му, с лицето му.

Превърнаха се в нещо кошмарно. В тях не остана нищо елфическо, нито човешко. Превъплъти се в страшилище, което живееше под земята и излизаше единствено нощем, за да ловува и плячкосва. Лицето му… беше като това на съществата, издялани в камъка от Двора на Кошмарите. Съществата, чиито потресаващи образи съставляваха трона му. Явно символизираха не само могъществото му… но и скритата му природа. А с крилата…

Хибернските войници побягнаха от него.

Хелион видя какво се разиграва и също се втурна — но към Рис.

И на свой ред започна да се преобразява.

Ако Рис беше крилат кошмар, изваян от сенки и студена лунна светлина, то Хелион беше дневният му еквивалент.

Златни пера по тялото и крилата, наточени нокти на хищник…

Вкупом другарят ми и Великият господар на Деня връхлетяха хибернската армия.

Ала след секунда секнаха устрема си. Защото измежду смаяните войници към тях закрачи слаб, нисичък елф — несъмнено един от хибернските командири. Ръмженето на Рис разтърси земята. Но не той, а Хелион, обгърнат от бяла светлина, пристъпи напред, впивайки нокти надълбоко в калта.

Командирът дори не носеше меч. Само изтънчени сиви дрехи и някак бодро изражение на лицето си. Аметистово сияние се стелеше около него. Хелион изсъска на Рис — заповед.