Легенди за Войната на разлома

— Предложението ви е приемливо, капитане. — Кимна отсечено. После, само за миг, маската падна от лицето му. — И моята кръв ще полепне на ръцете ви наред с кръвта на барон Верхайен.

Пайроджил сви рамене.

— Много кръв лепне по ръцете ми, Иривън. Свикнал съм.

Иривън не беше единственият, който можеше да контролира изражението си, в края на краищата.

Пайроджил можеше да се опита да се оправдае пред себе си. В края на краищата въпреки сключеното примирие Верхайен беше враг на Морей и барон Морей изобщо нямаше да има нещо против Верхайен да е мъртъв и никога да не стане граф на Ламът. Можеше да обвини и Стивън Арджънт, че го беше поставил в положение, с каквото не можеше да се справи. Той беше войник, в края на краищата, а не някакъв си пристав, нито съдия.

Но това нямаше да свърши работа. И ако имаше начин да се върне кръвта в едно мъртво тяло, Пайроджил щеше да го е използвал много пъти досега.

Кръвта на Иривън обаче все още беше в тялото му и Пайроджил поне можеше да ограничи щетите.

Иривън кимна.

— Ще го изпълня точно, сър. И ако ми обещаете, че ще кажете добра дума за дъщеря ми, ще напиша, че е бил Верхайен.

Пайроджил поклати глава.

— Никакви обещания. Ако мина насам отново някой ден — едва ли, но човек не знае — ще се погрижа за нея. Това е най-доброто, което мога да направи.

— Достатъчно добре е, сър. — Иривън се стегна. — Ако нямате нещо повече…

— Не. Нищо повече.

— Тогава мен ме чака малко писане и бутилка вино, с която да отмия прашеца, и не е зле да се залавям, преди да сте решили нещо друго.

— Да.

Икономът се обърна и се прибра в кухнята. Пайроджил също се обърна и си тръгна.

Много неща имаше да свърши, а искаше да ги свърши, преди да намерят мъртвото тяло на иконома и бележката. Ако описанието на Дърайн на онези — как ги наричаше там, снежните обуща — беше вярно, щеше да им отнеме време да свикнат е тях, докато се измъкват от Ламът. А при мисълта, че един съвсем невинен барон — или поне толкова невинен, колкото можеше да е един барон — е умрял ненужно, Пайроджил предпочиташе да не е наоколо при непрестанните приказки за убийствата, за които бе убеден, че ще се дрънка още много дни от всеки благородник в херцогството. Предпочиташе да го запомнят като „онзи ужасно грозен капитан“, вместо твърде много хора да помнят името му. Дори никой никога да не откриеше истината, Верхайен имаше приятели, които можеха да си помислят, че донякъде ще е справедливо Пайроджил да изчезне.

Пайроджил искаше да изчезне от Ламът, но при свои условия, и искаше да се озове някъде на топло, но не и на погребална клада.

Трябваше да хващат пътя — и петимата, — колкото се може по-скоро. Пайроджил мина бързо по коридора, изкачи се по стъпалата и хвърли поглед през един прозорец към град Ламът. Не беше лошо място, като за град. Беше попадал и в по-лоши места, а и в няколко по-добри. Слънцето се канеше да изгрее и градът скоро щеше да се съживи. Замисли се разсеяно колко много други неща бяха объркали. Не че имаше значение. След няколко години всичко щеше да се забрави, с новия граф в Ламът и с Вандрос в Ябон.