Вълчето братство

Земята се разлюля и се надигна под него, изхвърляйки го на две стъпки във въздуха. Отекна силен тътен, по-гръмък от тътена на гръмотевица. Над главата му изтрещя мълния и заваляха бучки пръст и камъчета.

„Земята се разкъса!“ — помисли тъпо Боренсон.

Краката му изритаха сами, той се надигна и потърси Сафира. Беше я намерил обляна в кръв и полумъртва тук, на бойното поле. Пащук и Маакет се биеха яростно за да я защитят, а когато халите налетяха с цялата си сила, на него не му остана нищо друго, освен да се хвърли върху нея и да я опази с тялото си, защото една умираща хала падаше върху тях.

Не можеше да я остави сега.

Той се закашля и се помъчи да вдиша, макар че прахът беше запушил ноздрите му.

„Бягай веднага!“, още веднъж го предупреди гласът на Габорн.

И този път не стигна до него по-ясно, но Боренсон разбра чий е гласът и се помъчи да му се подчини. Въздухът се бе изпълнил с воня на гнило.

Боренсон затърси Сафира.

— О, Ярка звезда, трябва да тръгваме! — изломоти той, докато се мъчеше да се изправи. Огледа се, но всичко наоколо бе черно. Нощта падаше бързо и с този прах, изпълнил въздуха, тук в сенките на труповете на чудовищата не можеше да види почти нищо. Вдигна очи нагоре. Над главата му беше надвиснал огромен облак от прах, макар че на север и юг все още сребрееше малко светлина. Запълзя на колене. Отгоре изтрещя нова мълния.

— Къде искаш да я отведеш, жалко човече от Севера? — попита гласът на Радж Атън, тих и мелодичен, но кипнал от едва потисната ярост.

Боренсон примига, опита се да се съсредоточи, да види Радж Атън под мигновения блясък на мълнията, да чуе гласа му през грохота на гърма.

Сега вече успя да ги види. Връхното палто на Радж Атън с цвят на шафран леко проблясваше в тъмното. Сафира лежеше в прегръдката му, спокойна като водите на езеро в безветрено утро; едва се виждаха белите й зъби и очите. Не помръдваше. Обаянието се бе изцедило от нея.

За един безкраен миг Боренсон остана коленичил. Всичкият въздух излезе от дробовете му. Всичката воля сякаш се изцеди от сърцето му и той се зачуди дали ще може дори да остане така, на ръце и колене.

Беше си отишла завинаги и той се уплаши, че заради това, че си е отишла, умът му ще се прекърши.

„Не всичката красота си е отишла — помъчи се да се утеши. — Само най-великата. Животът не е празен. Само изглежда така.“

И все пак имаше чувството, че вътре в него е зейнала огромна празнота, и не можеше да вдиша този прашен въздух, и му беше все едно дали ще диша.

Беше познавал Сафира само един ден, и колкото и кратко да беше това време, то беше… не намираше думи за него.

Всеки дъх, който бе вдишвал, беше за нея. Всяка мисъл в ума му се беше въртяла около нея. В този един ден той беше напълно отдаден, беше се превърнал в нейно същество. Предаността му, колкото и кратка във времето да беше, бе силна и неотменна.

Да продължи да живее щеше да е… безплодно.

„Бягай“, извика му Габорн.

Беше обграден и в безопасност тук, сред мъртвите хали, като в тясна клисура. Отвъд тях, по тъмното бойно поле, още се чуваха шумовете на битка, смесени с човешки викове на възторг някъде отдалече. Някои хали все още се биеха, но не и наблизо. Битката се беше обърнала.