Лорд Златен
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лорд Златен». Краткое содержание книги:
Тръгнах към вратата.
— Не си отивай така — замоли ме тя.
Спрях. Чувствах се ужасно.
— Не знам как иначе да си ида. Защо изобщо ме пусна в дома си? — попитах горчиво. — Защо си се опитвала да ме видиш, докато бях ранен? По-мило от твоя страна щеше да е просто да ме загърбиш, вместо да ми показваш какво мислиш всъщност за мен.
— Исках да ти дам шанс — унило рече тя. — Исках… надявах се, че има някаква друга причина. Нещо, освен твоето Осезание.
Спрях с ръка на дръжката. Отвратих се от последната си лъжа, но трябваше да я изрека.
— Имаше. Имаше кесия, която принадлежеше на лорд Златен.
Не погледнах да видя дали ми вярва. Вече знаеше повече истини, отколкото бе безопасно за нея.
Излязох и затворих тихо. В небето изневиделица се бяха появили облаци и сенките по снега бяха тъмносиви. Всичко се променяше толкова бързо, колкото може само през ранната пролет. Неизвестно как Фенел бе успял да се измъкне с мен.
— По-добре се прибери — рекох му. — Става студено.
Студът не е чак толкова лош. Може да те убие само ако стоиш на едно място. Просто продължавай да се движиш.
Добър съвет, котарако. Добър съвет. Довиждане, Фенел.
Яхнах Моя черна и я обърнах към замъка Бъкип.
— Да си вървим у дома — казах й.
Тя нямаше нищо против. Оставих я да определя темпото, а самият аз седях в седлото и размишлявах върху живота си. Вчера бях почувствал преклонението на Предан. Днес — страха и отхвърлянето на Джина. Нещо повече — днес Джина ми показа колко дълбоки и разпространени са предразсъдъците към Осезаващите. Аз пък си мислех, че ме е приела, какъвто съм. А тя не беше. Беше решила да направи изключение за мен, но като убих тримата, само потвърдих правилото й. На Осезаващите не бива да се има доверие — те използват магията си за зли цели. Започвах да се отчайвам, като осъзнавах дълбочината на всичко това. Защото имаше и още. За пореден път научих, че не мога да служа на Пророците и да имам свой собствен живот.
Не почвай пак, Променящ. Как може животът ти да принадлежи на друг, а не на теб? Вие сте Пророците, по кръв и глутница. Виж цялото. Не е нито обвързване, нито разделяне. Глутницата е цялото. Тя е животът на вълка.
Нощни очи, промълвих. И в същото време знаех, че го няма. Беше точно както ми го беше казал Черния Ролф. Имаше моменти, когато мъртвият ми другар се връщаше като нещо повече от спомен, но не и като жива част от мен. Онази част от мен, която бях дал на вълка, продължаваше да живее. Поизправих се в седлото и хванах по-здраво юздите. Моя черна изпръхтя, но се подчини. И тъй като мислех, че така е най-добре и за двама ни, смушках я с пети и забързахме нагоре по снежния път.
Прибрах кобилата в конюшнята и сам се погрижих за нея. Отне ми два пъти повече време от обичайното. Срам ме беше, че съм изгубил навика да се грижа за собствения си кон, а още повече се срамувах, че тя се мъчи по всякакъв начин да ми пречи да го правя. После се насилих да отида на тренировъчното игрище. Наложи се да взема меч назаем. Бях слязъл в града само с ножа си. Може би беше глупаво, но нямах друг избор. Бях отишъл в стаята си с намерението да взема грозния си меч, но открих, че е изчезнал. Най-вероятно го беше взел някой градски страж. Блестящото оръжие, което ми бе подарил Шутът, си висеше на стената, но не можех да се заставя да го препаша. Мечът бе символ на уважение, каквото той вече не изпитваше към мен. Реших да не го нося, освен в ролята си на негов телохранител.
Вим го нямаше, но Делерий беше налице. За съвсем кратко време ме уби толкова пъти, че им изгубих бройката. Струваше ми се, че мога само да държа меча си изправен, но не и да го завъртя. Накрая тя спря.
— Не мога повече. Имам чувството, че се бия с плашило. Всеки път като те ударя, усещам как острието трака по костите ти.
— И аз така — уверих я.
Успях да се засмея и й благодарих, след което закуцуках към банята. Стражите ме гледаха с такова съжаление, че ми се прииска да не се бях събличал. Оттам отидох направо в кухнята. Една готвачка, Мейзи, ми каза, че се радвала да ме види отново на крака. Убеден съм, че от чисто съжаление отряза едно голямо парче месо от бута, който се печеше на скарата. Добави към него комат изпечен сутринта хляб и ми съобщи, че малкият прислужник на лорд Златен ме е търсил. Благодарих й, но не се втурнах на призива на господаря си. Вместо това излязох навън, опрях гръб в стената и гледах хората, докато ядях. Отдавна не ми се бе случвало да стоя просто така и да зяпам. Помислих си за всички други неща, които не бях виждал или правил от връщането си в дома на моето детство. Не се бях качвал в Градината на кралицата на кулата. Нито веднъж не се бях разхождал в Женската градина. Изведнъж страшно ми се прииска да правя такива простички неща. Да яздя Моя черна през обраслите с гора хълмове зад Бъкип. Да седя в Голямата зала вечер и да гледам как мъжете приготвят стрелите си и си говорят за лов. Отново да съм част от всичко това, а не само сянка.