Последната империя

Той затвори очи. И изведнъж тялото му започна да се променя. Сякаш… се смали, мускулите му отслабнаха и измършавяха, плътта увисна на скелета.

— Сейзед! — извика Вин и провря ръка през решетките, за да го докосне.

— Всичко е наред, господарке — отвърна той с тих, плашещо отпаднал глас. — Дайте ми само малко време… да събера сили.

„Да събере сили?“ Вин отдръпна ръка и втренчи поглед в него. Изминаха няколко минути. „Възможно ли е…“

Изглеждаше толкова слаб — сякаш силата му, мускулите бяха изсмукани. А може би силата им бе… съхранена някъде другаде?

Сейзед отвори очи. Тялото му започна да се връща към нормалното си състояние, после мускулите му започнаха да нарастват, наедряха и се изпълниха с мощ, станаха по-големи дори от тези на Хам.

Усмихна й се. Сега главата му стърчеше върху дебел мускулест врат. Почти без напън разкъса оковите си. Изправи се — огромен, нечовешки мускулест — съвсем различен от слабия кротък книжник, когото познаваше.

„Лорд Владетеля говори за силата им в дневника си — помисли си тя с почуда. — Пише, че онзи, Рашек, вдигнал сам цяла канара и я запокитил встрани от пътя им“.

— Но те са ти взели накитите! — възкликна Вин. — Къде криеш металите?

Сейзед се усмихна и сграбчи решетката на килията й.

— Поучих се от вас, господарке. Погълнах ги. — И изтръгна решетката.

Тя изтича навън и го прегърна.

— Благодаря ти.

— Има защо — рече той, отиде до вратата, натисна я с длан и тя отхвърча с трясък.

— Побързайте, господарке — подкани я Сейзед. — Трябва да ви изведа на безопасно място.

След миг се появиха двамата стражници, които бяха хвърлили Сейзед на пода, и замръзнаха, втренчили невярващо очи в мускулестото чудовище, в което се бе превърнал.

Сейзед тръгна напред, стиснал един прът от решетките. Изглежда обаче ферохимията му бе осигурила само сила, но не и бързина, понеже се поклащаше тромаво. Двамата стражници побягнаха и се развикаха за помощ.

— Хайде, господарке — подкани я Сейзед и захвърли металния прът. — Силата ми скоро ще се стопи — металът, който погълнах, не беше достатъчно, за да задържи пълен ферохимичен заряд.

И още докато произнасяше тези думи, тялото му започна да се смалява. Вин го подмина и се шмугна покрай него. Помещението на стражниците бе съвсем тясно, вътре едва се побираха два стола. Под единия намери наметало, в което бе загърната вечерята на стражниците. Взе го и го хвърли на Сейзед.

— Благодаря, господарке — каза той.

Тя кимна и надникна в следващото помещение. Беше по-голямо и от него излизаха два широки коридора — единият поемаше надясно. Покрай стената вляво бяха наредени дървени сандъци, а в средата имаше голяма маса. Вин потрепери, като видя засъхналата по нея кръв и острите метални инструменти, подредени отстрани.