Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Разбрах — бил си там! — не му минаваше възбудата.

— Бях. Тъй се случи.

— Знаеше ли за тая нощ?

— Не — казах чистосърдечно. — И мен изненада. Не е било през нощта, а на разсъмване.

— Ц-ц-ц! — зацъка Рашид ага. — Ама писмо не се е намерило! А?

— У мен е — пипнах аз с две ръце гърдите си — да проверя къде съм го сложил. И извадих единия плик, подадох му го.

Така трескаво го дръпна той от ръката ми, че без да иска събори патерицата си, която бе облегнал на масата. Докато се наведа да я вдигна от пода, вече бе прочел листчето.

— Какво е туй?! — пламна лицето му и очите изхвръкнаха. — Какви са тия глупости?!

— Не са глупости, Рашид ага — рекох невъзмутимо. — Съвсем не са глупости!

— Нищо не си свършил! — ядно хвърли той писмото пред себе си.

— Ще ти призная — въздъхнах, — че друго му диктувах. Но го е скъсал. Това е оставил.

— Язък! Язък! — кипеше Рашид ага. — Вземи си го! За теб е написано…

— Че се е обърнал към мен, не вреди — казах. — Каквото имаше аз да вземам — взел съм го. Но и за теб има, Рашид ага. Всичко, което искаше.

— Какво всичко?! Празно мъдруване!

— Ами например — продължих, — че с подлост не може да се живее. И да му простят хората, и да му подарят живота, той сам не издържа подлостта, която е сторил. Така е и с лъжата. Не признавал, лъгал — ама до истината не стигнал. Със злото — същото. Подвел се, изкушил се, смятал, че ще е за добро. За негово добро, разбира се. Но от зло добро става ли? Туй си говорехме с мъртвия — за подлостта, лъжата и злото. Сиреч, заедно вървяхме. А насаме той се е размислил — решил е да се накаже…

Тъй лицемерно извъртях аз писмото на Садък Бостанджи. А не извадих другото, насиленото негово покаяние, което щеше да легне като благ мехлем върху душата на Рашид ага. Исках да запазя честта на мъртвия от поругание, да не оставя черно на бяло унизителното негово самооплюване, което аз го принудих да напише. И наистина, не допуснах да развяват из градчето онова първо писмо — да се гаври тълпата, да злорадства властта. Но в същата секунда сам почнах да оплювам самоубиеца, да показвам на Рашид ага къде да си посее клеветите. Чудиш се защо. Ами защото не му давах документ все пак, а тълкуване. Това ми се струваше по-малката злина.

Час не беше минал, откакто се каях, че уж исках да спася Садък Бостанджи, а едновременно го тиках към смъртта. Ето че сега повтарях същото. Не бях невменяем, съзнавах го, но като бях почнал, не можех да спра, сякаш друг някой ми даваше командите. И тоя друг трезво разбираше, че тръгнал ли си веднъж по гайдата на подлостта, лъжата и злото, не можеш да ги превърнеш в честност, истина и добро, пък ако ще да си скъсаш червата. С тях ще вървиш, на техния устав ще служиш и дори ангел да си бил, ще си омацаш перцата…