22 ноември 1963

Майк и Боби Джил танцуваха в своето време — 1963 година — ерата на подстрижките „канадска ливада“, на телевизорите в груби дървени кутии и на гаражния рок31. Танцуваха в ден, в който президентът Кенеди беше обещал да подпише договор за забрана на опитите с ядрени оръжия и беше заявил пред журналистите: „Няма да допусна военните ни сили да се забъркат в тайните политически съглашения и във вечните разпри на Югоизточна Азия.“ Танцуваха, както някога бяха танцували Беви и Ричи, както бяхме танцували двамата със Сейди, бяха прекрасни и аз ги обичах тъкмо заради моралната им слабост, а не въпреки нея. Още ги обичам.

Финалът им бе съвършен; спряха задъхани и вдигнаха ръце, а публиката стана на крака. Майк остави бурните аплодисменти да ехтят цели четирийсет секунди (удивително е как бързо светлините на рампата бяха преобразили свенливото спортистче в наперен хлапак, флиртуващ със зрителите), сетне помоли публиката да запази тишина.

— Режисьорът ни господин Джордж Амбърсън иска да каже няколко думи. Той вложи много усилия и въображение в това представление, затова заслужава поздравленията ви.

Излязох на сцената и бях възнаграден с нова вълна от аплодисменти. Стиснах ръката на Майк и потупах Боби Джил по страната. Двамата изтичаха зад кулисите. Вдигнах ръце, за да прекратя ръкоплясканията, и подхванах внимателно подготвената си реч, изразявайки съжаление, че Сейди не може да присъства на концерта, и поднасяйки благодарностите ѝ към всички присъстващи. Всеки опитен оратор знае колко важно е да съсредоточи вниманието си върху хора от публиката и аз избрах мъж и жена от третия ред, сякаш излезли от картината „Американска готика“. Въпросната двойка бяха Фред Милър и Джесика Калтроп, представителите на училищното настоятелство, които не ни бяха разрешили да използваме физкултурния салон, понеже случката със Сейди и бившия ѝ съпруг можеше да навреди на репутацията на училището и на целия град.

Бях стигнал до четвъртото изречение, когато ме прекъснаха смаяни възклицания. Последваха ги ръкопляскания — отначало плахи, но бързо прерастващи в истинска буря. Публиката отново стана на крака. Нямах представа какво аплодират, докато не почувствах деликатния и плах допир на нечия ръка върху лакътя си. Обърнах се и видях до себе си Сейди, пременена в червената си рокля. Беше вдигнала косата си и я бе прихванала с лъскава шнола. И двете страни на лицето ѝ бяха изложени на показ. С почуда открих, че белезите не изглеждаха ужасяващи, колкото се бях опасявал. Сигурно и тук се криеше някаква вселенска истина, но бях твърде объркан, за да я осъзная. Да, дълбоката нащърбена вдлъбнатина и избледняващите шевове не бяха приятна гледка. Както и провисналата плът и неестествено разширеното ляво око. Но лицето ѝ беше озарено от чаровната разкривена усмивка, която в моите очи превръщаше Сейди в Хубавата Елена. Прегърнах я и тя се притисна до мен — смееше се, но от очите ѝ се ронеха сълзи. Усетих как тялото ѝ вибрира като опъната струна. Отново се обърнахме към публиката и видяхме, че всички с изключение на Милър и Калтроп, са станали и ръкопляскат. Двамата се огледаха, видяха, че са единствените седнали, и неохотно се изправиха.