Паметта на Истанбул

Станах от стола и без да знам какво точно търся, заразглеждах книгите по рафтовете на библиотеката. Една на третата лавица прив­лече вниманието ми, понеже беше оставена накриво. Стори ми се позната. Да, това беше книгата, която бях видял в дома на Лейля Баркън, тази за монетите. Запрелиствах гланцираните й страници. Само след малко се появи монетата, която беше в дланта на Недждет Денизел. Хеката, богинята на Луната, на задната страна – полумесецът и звездата и надписът „Византион“... Най-важното бе, че снимката на монетата беше отбелязана с червен знак. Ако по същия начин бяха обозначили всички монети, които са оставяли при жертвите, щяха да са отметнали и монетата, предназначена за Адем Йездан. Развълнувано запрелиствах страниците. Да, ето – отбелязали са монетата от времето на Константин... на Теодосий ІІ, на Юстиниан, на Фатих и на Сюлейман... Не издържах и се зачетох в ситно изписания османски надпис, като мравчени следи, който не бях успял да разбера сам: „Лице: Изсек­лият монетата с Божията помощ велик и прославен на сушата и по моретата. Гръб: Султан Сюлейман, син на Селим хан, да се слави победата му... Изсечена в Константинийе...“. Продължих да разлиствам страниците, докато най-сетне намерих каквото търсех – беше отбелязана монета от републиканския период – един грош. На лицевата й страна също полумесец и звезда, зад полумесеца имаше надпис „Република“, а почти точно над звездата – „Турция“. На гърба имаше венец от листа, вътре в него голяма циф­ра 1, а под нея – „грош“. Най-долу пишеше и годината – 1935. Значи, вече бяхме стигнали до Репуб­ликата. Което значеше, че Адем Йездан е последната им жертва. И това беше доста логично – да оставят най-виновния за смъртта на Хандан и Умут за накрая. Най-лошото бе, че въпреки тези открития все още не знаех къде ще го оставят. Гледах изображението върху гроша – някъде в него трябва да бе скрита тайната. Най-вероятно приятелите ми щяха да изберат такова място, което да е свързано с републиканската история на града. Замислих се отново. Дланите на шестата жертва Хакан Ямалъ сочеха към „Еминьоню“. Но доколкото ми беше известно, там нямаше забележителности, отнасящи се до републиката. А може да имаше, но аз да не знаех. Да не би пък на местата, където бяха оставяли предните жертви, освен римски, византийски, османски паметници да имаше и такива от периода на Републиката? В такъв случай нямаше защо да отбелязват втори път същите места. Приближих се до картата. Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“, „Сюлейманийе“... Седем историчес­ки места... Но в кое от тях би могло да има и някакъв републикански паметник? Явно, колкото и да го мислех, сам нямаше да се оправя с тази работа. Отново потърсих Лейля Баркън, която само преди половин час така грубо бях прекъснал.