Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
— Просто да влизаме ли? — попитах Ранов.
Той поклати глава, с други думи — да, и ние прекрачихме в хладния мрак на арката. След няколко секунди с бавни стъпки излязохме в слънчевия двор, но в кратките мигове между дебелите стени на манастира не чувах нищо друго, освен нашите крачки.
Сигурно бях очаквал да попадна на величествен площад като този в Рилския манастир; като зърнах уюта и красотата на основния двор на Бачковската обител, не сдържах въздишката си, а Хелън също възкликна нещо на глас. Манастирската църква изпълваше по-голямата част от двора, а кубетата й бяха червени, многоъгълни, византийски. Тук нямаше златни куполи, само древно изящество — най-простите материали, съчетани в прелестна хармония. По църковните камбанарии растяха лозници; край тях дървета свеждаха клони; един великолепен кипарис се издигаше високо като камбанария. Трима монаси в черни раса и шапки си приказваха пред църквата. Дърветата хвърляха сенки в огрения от яркото слънце двор, беше излязъл и лек ветрец, на който листата им потрепваха. За мое учудване тук-там ситнеха пиленца, които човъркаха из старинните дворни плочи, а едно раирано коте гонеше нещо в една пукнатина на стената.
Както и в Рила, отвътре стените на манастира бяха оформени като дълги чардаци от камък и дърво. По-ниската каменна част на някои от чардаците, а също и портикът над входа на църквата, бяха украсени с избелели стенописи. Освен тримата монаси, пилетата и котето, наоколо беше пусто. Стояхме сами, сами насред Византия.
Ранов се приближи до монасите и ги заговори, а ние с Хелън го изчакахме. Той бързо се върна.
— Игуменът го няма, но библиотекарят е тук и може да ни помогне. — Това «ни» хич не ми хареса, но си замълчах. — Докато го намеря, вие можете да разгледате църквата.
— Ще дойдем с вас — решително каза Хелън и всички поехме към чардаците след един от монасите. Библиотекарят работеше в килия на първия етаж; когато влязохме, той стана от бюрото си да ни поздрави. Килията му беше гола, като изключим желязната печка и шарената черга на пода. Запитах се къде са книгите, ръкописите. Тук изобщо не виждах библиотека, само няколко тома на дървеното бюро.
— Това е отец Иван — представи го Ранов. Монахът ни се поклони, но не ни подаде ръка; всъщност ръцете му не се виждаха и бяха прибрани в ръкавите на расото. Хрумна ми, че той вероятно не искаше да докосва Хелън. Вероятно и тя се сети за това, защото отстъпи назад и почти се скри зад мен. Ранов размени няколко думи с монаха.
— Отец Иван ви кани да седнете. — Ние послушно се отпуснахме в столовете. Отец Иван имаше продълговато, сериозно лице над дългата брада, а очите му ни изучаваха. — Можете да му задавате въпроси — насърчи ни Ранов.
Прочистих гърлото си. Нямаше какво да се прави; трябваше да задаваме въпросите си пред Ранов. Смятах да се опитам да ги прикрия като обикновен научен интерес.
— Бихте ли попитали отец Иван дали тук са идвали поклонници от Влахия?
Ранов преведе въпроса и на думата «Влахия» лицето на отец Иван се оживи.
— Казва, че от края на XV век манастирът е поддържал тесни връзки с Влахия.
Сърцето ми се разтуптя, но се постарах да остана спокоен на стола си.
— Да? Какви по-точно?
Двамата се разговориха, а отец Иван размахваше дългата си ръка към вратата. Ранов кимна.
— Казва, че по онова време князете на Влахия и Молдова започнали да оказват голяма подкрепа на манастира. В библиотеката се пазят ръкописи, които описват тяхната помощ.
— Знае ли защо са го правили? — тихо попита Хелън.
Ранов попита монаха.
— Не — отвърна. — Знае само, че според ръкописите те са подпомагали манастира.
— Попитайте го — помолих аз, — дали е чувал за групи влашки поклонници, които са идвали тук по онова време.
Отец Иван съвсем се усмихна.
— Да — докладва Ранов. — Мнозина. Бачково е било важна спирка по пътя на поклонниците от Влахия. Оттук те продължавали към Атон или към Константинопол.
Идеше ми да заскърцам със зъби.