Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Защо не бях мъничко по-сръчен в умението си да се самозалъгвам, да запазя филма ням, какъвто и трябва да бъде? Тогава бих могъл да продължа да вярвам, че това видение все пак е истина.
Ала ето и последното доказателство, че тя, тази дръзка и себична фантазия е родена от въображението ми: Акаша, моята възлюбена, ми проговори!
Акаша стоеше на вратата на светилището и се взираше в дълъг подземен коридор към асансьора, с който Марий се бе завърнал в горния свят. Черната й коса падаше, гъста и тежка, по белите й рамена. Тя вдигна бялата си студена ръка и ми махна. Устните й бяха червени.
— Лестат! — прошепна тя. — Ела!
Мислите й потекоха беззвучно като думите на старата царица вампир, която преди много, много години ми каза същото под гробището на Невинните:
На моето каменно възглаве съм сънувала сънища за света на смъртните горе. Слушала съм гласовете му, новата му музика и те са ме унасяли като приспивни песни в моя гроб. Представяла съм си неговите фантастични открития, познала съм куража му в предвенното светилище на моите мисли. И макар и той да ме отхвърля в ослепителните си форми, копнея за някого, който да притежава силата да скита из него без страх, да язди по Дяволския път през самото му сърце.
— Лестат! — прошепна тя отново, и мраморното й лице бе скръбно и живо. — Ела!
— О, любима моя — отвърнах и усетих горчивия вкус на земята по устните си. — Де да можех!
Лестат дьо Лионкур
в годината на своето Възкресение, 1984
Дионисий в Сан Франциско 1985
1
Една седмица преди албумът ни да излезе в продажба, те за пръв път се свързаха с нас, за да ни заплашат по телефонните жици. Секретността около рокгрупата „Вампирът Лестат“ излизаше скъпо, но бе почти непробиваема. Дори и издателите на моята автобиография оказаха пълно сътрудничество. И по време на проточилите се месеци на записи и снимки не бях видял нито един от тях в Ню Орлиънс, нито пък ги бях чул да бродят наоколо.
Ала по някакъв начин те се бяха сдобили с нефигуриращия в указателя номер и бяха наговорили на телефонния секретар своите упреци и ругатни.
— Отстъпник! Ние знаем какво вършиш ти! Заповядваме ти да спреш! Покажи се, за да те видим! Ха да те видим дали ще се покажеш!
Бях укрил групата в една прекрасна плантаторска къща северно от Ню Орлиънс, наливах им „Дом Периньон“, а те си пушеха цигарите с хашиш, очакването и подготовката бяха омръзнали на всички и нямахме търпение да излезем за пръв път на живо пред публика в Сан Франциско, за първи път да вкусим успеха.
Тогава моята адвокатка Кристин изпрати първите телефонни съобщения — имаше нещо свръхестествено в това как апаратурата успяваше да улови тембъра на тези призрачни гласове. Посред нощ качих музикантите в колата, закарах ги на летището и отлетяхме на запад.
След това дори и Кристин не знаеше къде се укриваме. И самите музиканти не бяха съвсем наясно. В едно луксозно ранчо в долината Кармел за първи път чухме своята музика по радиото. Танцувахме, когато започнаха да въртят първите ни видеоклипове из цялата страна по кабелните телевизии.
И всяка вечер заминавах сам за крайбрежния град Монтерей, за да си взема пощата от Кристин, а после се отправях на лов на север.
С лъскавото си и мощно черно порше заминавах чак за Сан Франциско, вземах острите завои по крайбрежния път с главозамайваща скорост. И в съвършения жълтеникав мрак на западналите квартали в големия град преследвах убийците, без да бързам и постъпвах с тях малко по-жестоко.
Напрежението нарастваше непоносимо.
Ала все още не виждах другите. Не ги чувах. Единственото, което бях получил, бяха онези съобщения по телефона от напълно непознати ми безсмъртни.
— Предупреждаваме те. Не продължавай с това безумие. Не осъзнаваш колко опасна игра играеш — а после записаният шепот, недоловим за никое смъртно ухо:
— Предател! Отстъпник! Покажи се, Лестат!
Ако те ловуваха в Сан Франциско, аз не ги виждах. Обаче Сан Франциско е гъстонаселен и оживен град. А аз бях лукав и потаен, какъвто винаги съм бил.
Най-сетне на адреса в Монтерей заваляха телеграми. Бяхме успели. Продажбите на албума ни чупеха рекордите и тук, и в Европа. След Сан Франциско можехме да свирим, в който си пожелаем град. Моята автобиография се продаваше във всички книжарници от едното крайбрежие до другото. „Вампирът Лестат“ оглавяваше класациите.