Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— Слава богу, че поне тебе намерих — тутакси заговори той. — Иначе съвсем щях да се побъркам от страх… Виж какво, Банев, давай да се измитаме… Да се махаме оттука, Банев… — Той хвана Виктор за ризата и го задърпа към коридора. — Да вървим, невъзможно е вече…
— Смахнат човек — каза Виктор, като се изтръгна от него. — Върви да спиш, заплес такъв. Три часът е.
Но оня отново го хвана за ризата и Виктор изумен откри, че доктор хонорис кауза Р. Квадрига е абсолютно трезвен и дори не лъха на алкохол.
— Не бива да спим — каза Квадрига. — Трябва да се махнем от този проклет хотел. Виждаш ли какво стана с тока? Спукана ни е работата тука… И изобщо — по-бързо трябва да се махнем от този град. На вилата имам кола. Да вървим. Сам щях да тръгна, ама ме е страх да изляза…
— Чакай малко, нищо страшно няма — каза Виктор. — Първо се успокой.
Той затътри Квадрига в стаята, намести го в креслото и влезе в банята за чаша вода. Квадрига тутакси скочи и побягна след него.
— С тебе сме сам-самички тука, никой не е останал — каза той. — Голем го няма, портиера го няма, директора го няма…
Виктор завъртя крана. Тръбите изхъркаха и прокапа малко вода.
— Какво ти е — каза Квадрига, — вода ли искаш? Да вървим, в стаята си имам цяла бутилка. Само че по-бързо. И да сме двамата заедно.
Виктор разтресе крана, потекоха още няколко капки и тръбите престанаха да хъркат.
— Какво става? — попита, почувствувал, че се вцепенява. — Да няма война?
Квадрига махна с ръка:
— Абе каква ти война… Трябва бързо да изчезваме, докато не е станало късно, а той ми разправя „война“…
— Защо трябва да изчезваме?
— Защото сме в една посока — каза Квадрига и идиотски се изкикоти.
Виктор го отмести с лакът, излезе от стаята и тръгна надолу към администратора. Квадрига заситни след него.
— Виж какво — мрънкаше той. — Дай да минем през задния вход… Само да можем да се измъкнем веднъж, а там имам кола. Бензин съм налял догоре, багажа съм наредил… Боже мой, сякаш предчувствувах… Ще си пийнем водка и тръгваме, че то тука и водка не остана…
В коридора цареше сумрак, светилниците по стълбището блещукаха като червени джуджета на небосвода, никъде не беше светло — нито в коридорите, нито в преддверието, само гишето на рецепцията се осветяваше едва-едва от една тлееща лампа. Там седеше някой, но не беше администраторът.
— Да вървим, да вървим — прошепна Квадрига и задърпа Виктор към изхода. — Нататък не бива, там е опасно…
Виктор се освободи от него и се запъти към рецепцията.
— Какви безобразия стават тук при вас… — започна и млъкна. На мястото на администратора зад гишето седеше Зурзмансор и бързо пишеше нещо в дебела тетрадка.
— Банев — рече той, без да вдига глава. — Край, Банев, това е то. Прощавайте. И не забравяйте нашия разговор.
— Та аз не смятам да заминавам — възрази Виктор. Гласът му секна. — Искам да разбера какво става с тока и водата. Вие имате ли пръст в тази работа?
Зурзмансор вдигна жълтото си лице.
— Не — каза той. — Ние вече не работим. Сбогом, Банев.
Той протегна през гишето ръката си в черна ръкавица. Виктор машинално я пое, усети ръкостискането и също я стисна.
— Такъв е животът — каза Зурзмансор. — Човек създава бъдещето, но не за себе си. Навярно вече сте го разбрали. Или скоро ще го разберете. Това се отнася повече за вас, отколкото за нас. Сбогом.