Юлиан [bg]

До леглото си имам една от Есхиловите трагедии. Вдигнах книгата и прочетох наслуки: „Не се обезсърчавай: когато страданието достигне връхната си точка, то трае малко.“ Ето, аз съм близо до върха. Бързо ли ще мине? Или бавно?

Приск и Максим прекараха вечерта с мен. Говорихме за философия. Никой не отвори дума за военното положение и така за няколко часа можах да забравя, че боговете са ме изоставили. Но защо ме обхващат такива мисли? Само защото персийците са опожарили околностите? Или поради измяната на Прокопий, която не ме изненадва? Въпреки че положението не е толкова лошо, колкото ми се струва, фактът, че съм изпълнен с тежки предчувствия, показва волята на боговете.

Максим искаше да остане, след като Приск си тръгна, но аз го отпратих, като се извиних, че съм уморен. Подозирам дори и него. Защо да не се присъедини към Виктор? Всички знаят, че се вслушвам в съветите му, и сигурно всеки може да го купи, ако плати достатъчно. Но това е вече лудост. Много естествено, че Максим ми е верен. Той няма друг избор. Ако не съм аз, който го покровителствува, християните ще му вземат главата. Трябва да прогоня тези черни мисли, иначе ще се побъркам като онези императори, у които страхът пред дългата нощ на смъртта е убивал всяка радост от късия ден на живота. Все още съм жив, все още император, все още завоевател на Персия.

Утре тръгваме обратно. Издадох заповедта днес при залез-слънце. Войниците ликуваха. Те не знаят колко дълъг път трябва да изминем до Кордуене. Знаят само, че напущаме Персия. Аз пък зная това, което ми разкри богинята Кибела: че Александър е превъплътен в мен. Но аз не изпълних волята нито на Кибела, нито на Александър. Той отново е само дух, а аз съм нищо. Трябваше да приема договора, който Сапор ми предлагаше. Сега, когато се оттегляме, условията ще бъдат по-лоши.