Гонитбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Фиц и Шута #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гонитбата на Шута». Краткое содержание книги:
Смъкнах ръкавицата си.
— Фиц, не! Свържи се първо с Копривка, уведоми я какво искаш да…
Опрях ръката си на студения черен камък.
И нищо не се случи. Бях изумен. И ядосан.
— Може би е счупен. — Ридъл го каза колебливо и долових нежеланието му да ме окуражава изобщо.
— Шайн каза, че са минали през камъка. — Наместих ръката си точно на руната, натиснах с пръсти студения груб отпечатък. Нищо. Нищо не можех да усетя от камъка.
Елфовата кора.
Не. Не можех да си позволя да съм умъртвен за Умението точно сега. Не можеше да е така, не и когато Пчеличка можеше да е само на две стъпки през мрака от мен.
— Не. Не!
Потърках длан по изронения от времето студен камък. Усетих как кожата на дланта ми задра по него.
— Не!
— Фиц, може да е…
Не помня какво още каза Ридъл. Натисках камъка, ударих го с юмрук. Изпаднах в ярост. Пред очите ми почервеня и потъмня. А когато гневът ми премина, видях, че съм удрял с бойна брадва стълба-Умение. Не помнех кога съм я измъкнал от ремъка на гърба си. Ръцете, гърбът и раменете ме боляха от силата на ударите, но на самия камък не се виждаше и следа от тях — имаше само няколко сиви драскотини на черната му повърхност. Останал бях без дъх и по гърба ми се стичаше пот, сълзи бяха потекли по страните ми. Усетих, че съм прегракнал от проклятията, които бях ревал.
Пуснах безполезното оръжие в снега и се надигнах, дробовете ми крещяха за въздух. Успях да се изправя и се огледах. Всичките ми спътници стояха в боязлив кръг, на много безопасно разстояние.
— Фиц? — каза тихо Ридъл.
— Какво?
— Защо не се отдръпнеш от тази брадва?
Вместо това се наведох и я вдигнах. Огледах нащърбения ръб и я прибрах в клупа на гърба си. Наведох се, гребнах шепа сняг в раздраната си длан и го изядох. Влагата облекчи гърлото ми.
— Приключих — казах уморено.
— Какво стана? — попита Лант.
— Глупост стана — отвърнах му. — Пих чай от елфова кора, за да не може магьосникът им да скрие Пчеличка от мен с Умението, и умъртвих Умението си дотолкова, че не мога да използвам един портал. Тя може да е само на две стъпки оттук, а не мога да ги хвана!
— Сега какво, сър? — Беше един от Петлите ми.
Сега какво? Седнах в снега. Беше студен. Все едно. Помъчих се да овладея мислите си. Като че ли бе изтекло много време. Вдигнах очи към Ридъл, който все още стоеше на разстояние.
— Аз оставам тук. Настойчивост, вземи Бързонога. Тя е бърза. Препускаш до замък Бъкип. Ридъл и Лант, следвате го колкото можете по-бързо, но се обзалагам, че момчето ще стигне там първо. Отиваш право при Майсторката на Умение Копривка. Казваш ѝ какво се случи тук и я молиш да ми изпрати Умели, които са опитни в използването на камъните за пътуване и знаят как да боравят с оръжие. Ридъл и Лант, вие докладвайте подробно на крал Предан.
Настойчивост заговори боязливо:
— Сър, не знам най-бързия път.
Все още държеше юздите на конете. Погледнах Бързонога. Знаеш ли най-бързия път до конюшните в Бъкип? Можеш ли да тичаш дотам?
Да. Осезанието ѝ беше сдържано. Все още твърдиш, че не можем да се обвържем, а ме молиш за това?
Да.
Тогава ще ми направиш едно благодеяние. Когато го поискам.
Обещавам, отвърнах примирено. Не ми дължеше нищо, а толкова отчаяно се нуждаех от това. Затаих дъх.
Ще отнеса момчето дотам.
Носи го добре, Бързонога.
Не знам друг начин. Тръсна глава и ме освободи.
Мисълта е бърза. Сделката бе подпечатана. Погледнах Настойчивост в очите.
— Довери се на Бързонога. Тя знае пътя. Тръгвай.
За миг погледите ни се задържаха. След това момчето подаде юздите на другите коне на Лант, яхна Бързонога, обърна я и тя препусна. Заговорих на другите:
— Сойер и Рийпър. Вие се връщате при капитан Фоксглоув. Кажете ѝ, че тя и гвардията ми трябва да откарат лейди Шайн до Бъкип колкото се може по-бързо. Сойер, избери шестимата най-добри войници от Петлите. Върни ги тук с каквото продоволствие можете да съберете за пренощуване на открито.
Погледнах Ридъл да видя дали не съм пропуснал нещо.
Той се мръщеше.
— Не ми харесва да те оставя тук.
— Нищо не можеш да направиш за мен, ако останеш.
— Тялото? — попита той.