Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
Размириците са едно нещо — те вече се самоподдържат; когато ги потушат с помощта на армията и главните агитатори бъдат арестувани, ще се окаже, че сред тях няма Поданици на Кант. А това е съвсем друго — Величеството и Киърандел вече виждат Империята без Ма’елкот, армията — без водач, Анхана — без управление.
Те вече се носят като по река, като в свободно падане. Ние, четиримата, седнали на трапезната маса и наблюдавани от статуята на Ма’елкот откъм светилището в ъгъла, можем да съборим Империята. Този копнеж в очите им е същото онова чувство, което кара децата да разбиват единствената си нова играчка на рождения си ден и което разпалва бунтовете в гетата на Временните работници, когато палим собствените си домове и танцуваме сред пламъците; същото чувство, което кара армиите на завоевателите да опожаряват и да плячкосват.
Понякога ние разрушаваме само защото знаем, че можем да го направим. Тогава разрушението е само един вид забавление, което не можем да получим другаде.
Не ме разбирайте неправилно. Аз не одобрявам този копнеж.
Но в момента разчитам на него.
Величеството се навежда напред.
— Тогава защо изобщо да водим хората си там? — пита той. — Ще се нуждаем от всеки човек, за да превземем града, щом битките започнат. Защо да рискуваме всички рицари и половината Поданици?
— Хаосът поражда възможности — казвам загадъчно.
Той не иска да се предава толкова лесно.
— Възможности за какво?
Всеки път когато се сблъскам с характерния за Величеството прагматизъм, мога единствено да го атакувам в слабите места, правейки се, че козовете винаги са в ръцете ми, без значение колко от тях вече съм хвърлил.
— Казах ти вече — изричам. — Искам да спася Палас Рил.
Очите му за миг се изцъклят; Омайването все още е там, макар и вече да отслабва.
— Но как?
— Не мога да ти кажа това.
— Защо?
— Просто защото не мога. — Всъщност това би издало твърде много на вас, зрителите вкъщи. — Това, от което се нуждая, е просто по-малка и концентрирана версия на размириците. Имам нужда някой да държи Котките и полицията по-надалече от задника ми, докато спасявам Палас. Останалото е лесна работа. Революцията? Спокойно, тя сама ще дойде.
Кралят примигва.
— Котките…
— Не, ти самият искаш да са там — казвам многозначително. — Всичките, или почти всичките, събрани на едно място.
— И ни чакат…
— Разбира се. Но те ще чакат малка, елитна ударна група. Ако си с всички рицари на Кант на стадиона, можеш да ги погребеш.
— Да бе, ще ги погреба под собствените ни тела! — измърморва Величеството.
— Ти трябва да се справиш с Котките — казвам му твърдо. — Те са най-добрите бойци в Империята — не само в единоборство, но и в бой на малки групи. Всички се боят от тях — мамка му, та те могат да стреснат и цяла армия. Никой не иска да се изправи срещу Котките.
— Особено пък аз — съгласи се мрачно Кралят.
— От друга страна, те може дори да не влязат в бой.
Величеството поклати глава.
— Не ги познаваш. Ударът срещу Ма’елкот изобщо няма да подкопае морала им. Бърн ги е накарал да повярват, че са нещо повече от обикновени хора.
Обръщам се към заклинателя.
— Твоята специалност е контрол над тълпата, нали? Можеш ли да направиш някое заклинание, което да им изкара акъла?
— На теория мога — отговаря бавно Паслава. — Но нямам такива сили, че да ги намеря сред огромна тълпа и да ги стресна, особено ако Ма’елкот ме надуши.
Подсмихвам се.
— Колко сила ти трябва?
Мушвам два пръста в набедрената си кания, където обикновено нося един от метателните си ножове, и вадя един грифонов камък. Плъзгам го по масата и ръката на Паслава го сграбчва с движение на гърмяща змия. Той издишва със съскане, докато вдига камъка на светлината на лампата и започва да го изучава алчно. Киърандел се опулва и със завист започва да мести блесналия си поглед ту към мен, ту към камъка.
— Ооо! — възкликва Паслава с благоговение. — Ооо… Никога не съм виждал толкова голям камък. Съвършен е! Красота!
— Ще ти свърши ли работа? — питам аз, вече знаейки отговора.
— О, да! — отвръща той. — Ще ми свърши, и още как!
— Никога няма да успеем да вкараме хората ни на стадиона! — обажда се Величеството сърдито. — Те едва ли могат да минат за жители на Южния бряг, а на входа със сигурност ще обискират за оръжие.
— Това е твоя грижа — казвам на Киърандел. — Ти можеш да създаваш прекрасни илюзии. — Вадя от канията си още два грифонови камъка. — С по едно парченце от тези камъни у всеки Поданик, илюзиите, които им направиш, ще държат до другата седмица.