Покана за екзекуция (Романи)

Но — най-страшното — играта продължава и без него, всемогъщите и правила иронично поглъщат и този лужински ход. Защото в рамките на Играта парадоксалната размяна всъщност се оказва не само възможна, но и равностойна — скокът от покрива и възможното примирение с правилата на преследвачите, кроткото влизане в калъпа водят еднакво сигурно до гибелта на личността, надарена с нестандартни способности (и самото това надаряване също е една от жестоките иронии, предвидени в правилата на голямата Игра музиката на нейните непостижими сфери подмамва пешката да развива своя вътрешен ход, да се стреми напред, с ловкост, ум и маршалски талант да бърза към короната на царицата и… към своята гибел). На Лужин е отредена жестоко-щастлива съдба: в шаха пионката никога не прераства в цар — Лужин го постига в своята игра; царят никога не слиза сам от дъската — Лужин постига и това. Но между първия и последния съзнателен ход на неговата гениална игра лежи безпощадно, дяволски саркастично, издевателски непредотвратимо, унизително бавно и разкошно маскирано прозрение-изкупление: щастието да се играе е равносилно на бавно изпиване на ужаса от целта на играта — смърт, маскирана като победа, победа — скрила безокото лице на безличието.