Нощна сянка
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553867
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Нощна сянка». Краткое содержание книги:
Нощна сянка запраща Даяна и Матю в Лондон от времето на Елизабет I - свят на шпионаж и интриги, където се срещат с група стари приятели на Матю, известна като Нощната школа. Целта им е да открият вещица, която да обучи Даяна, и да открият следи от Ашмол 782. Но когато миналото започва да стяга примката си около тях, двамата поемат на съвсем различно пътешествие, което ги отвежда в сърцето на вампирската история и на тайни, пазени цели петнайсет столетия.
В Нощна сянка Харкнес отново тъче пищен и великолепен гоблен от алхимия, магия и история. Любовта се задълбочава, докато авторката ни води през примката на времето в разказа си за кръв, страст и завързани на възел нишки от миналото, за да ни представи един от най-жадно очакваните романи на годината
— Госпожо? — обади се Ани.
Огледах тълпата, но не успях да открия източника.
— Нищо, Ани — неспокойно промърморих. — Просто въображението ми върти номера.
— Имате нужда от почивка — сгълча ме тя досущ като Сюзана.
Но в просторните стаи на Матю на първия етаж, гледащи към личната градина на кралицата, не ме очакваше покой. Вместо това открих там главния драматург на Англия. Пратих Ани да измъкне Джак от поредната беля, в която се е забъркал (каквато и да бе тя), и събрах сили за срещата с Кристофър Марлоу.
— Здравейте, Кит — поздравих го. Демонът вдигна очи от бюрото на Матю. Навсякъде около него бяха пръснати листа със стихове. — Съвсем сам ли сте?
— Уолтър и Хенри вечерят с кралицата. Защо не сте с тях? — Кит изглеждаше блед, отслабнал и разсеян. Стана и започна да събира листата, като поглеждаше с безпокойство към вратата, сякаш очакваше някой да влезе и да ни прекъсне.
— Уморена съм. — Прозях се. — Но не е нужно да си отивате. Останете и изчакайте Матю. Ще се зарадва да ви види. Какво пишете?
— Поема. — След краткия отговор Кит седна. Нещо не беше наред. Демонът определено изглеждаше като на тръни.
На гоблена на стената зад него имаше златокоса девойка в кула, надвиснала над морето. Беше вдигнала фенер и се взираше в далечината. «Ясно.»
— Пишете за Херо и Леандър. — Не го казах като въпрос. Кит вероятно тъгуваше по Матю и работеше върху епичната си любовна поема откакто се качихме на кораба в Грейвсенд през януари. Още не беше отговорил.
Изчаках малко и изрецитирах съответния пасаж:
Кит избухна.
— Що за вещерска лудория е това? Знаете какво правя веднага щом го направя.
— Не е никаква лудория, Кит. Кой би могъл да разбере чувствата ви по-добре от мен?
Той като че ли се овладя, макар че ръцете му се тресяха, докато ставаше.
— Трябва да вървя. Имам среща на арената за турнири. Другия месец щяло да има някакво карнавално шествие, преди кралицата да тръгне на лятната си обиколка. Помолиха ме да помогна.
Всяка година Елизабет обикаляше страната с огромна опашка чиновници и придворни, опоскваше запасите на благородниците и оставяше след себе си огромни дългове и празни килери за храна.
— Непременно ще кажа на Матю, че сте били тук. Ще съжалява, че ви е изпуснал.
Очите на Марлоу заблестяха ярко.
— Може би ще поискате да дойдете с мен, госпожо Ройдън. Денят е чудесен, пък и не сте виждали Гринуич.
— Благодаря, Кит. — Бях озадачена от бързата промяна на настроението му, но в края на краищата, той беше демон. Макар да се надявах на почивка и ухажването на Кит да бе доста сковано, трябваше да направя жертва в името на хармонията. — Далеч ли е? Още съм уморена от пътуването.
— Изобщо не е далеч. — Кит се поклони. — След вас.
Арената за турнири в Гринуич напомняше на голям стадион с отделени с въжета райони за атлети, трибуни за зрители и пръсната екипировка. Две редици барикади минаваха през центъра на отъпканото пространство.
— Тук ли се провеждат рицарските двубои? — Представях си тропота на копита, докато рицарите препускат един към друг, насочили копия напречно над главите на конете си, за да могат да ударят щита на противника и да го изхвърлят от седлото.
— Да. Желаете ли да разгледате? — попита Кит.
Мястото беше пусто. Тук-там стърчаха забити в земята копия. Видях нещо, което тревожно напомняше на бесилка с отвесния си кол и дълга хоризонтална греда. Но вместо тяло в края на гредата висеше чувал с пясък. Беше здравата удрян и пясъкът изтичаше на тънка струйка.
— Куинтин — обясни Марлоу като посочи устройството. — Ездачите се целят с копията си в чувала. — Пресегна се и бутна гредата, за да ми покаже. Тя се завъртя, осигурявайки движеща се мишена за усъвършенстване уменията на рицарите. Погледът на Марлоу обходи арената.
— Тук ли е човекът, с когото ще се срещате? — Аз също се огледах, но единственият друг човек, когото видях, бе висока тъмнокоса жена в пищна червена рокля. Беше далеч и несъмнено имаше любовна среща преди вечеря.