Младите лъвове [bg]

— Това е варварство — запротестира тя. — Ще ви обадя на коменданта. Той познава добре нашето семейство, дъщеря ми работи в къщата му…

— Всичкия алкохол, майко — прекъсна я остро Християн. — Хайде, бързо!

И той размаха заплашително автомата си.

Жената отиде в ъгъла на кухнята и вдигна един капак на пода.

— Алоис — извика тя и гласът й отекна глухо в избата, — дойдоха войници. Искат калвадоса ни. Изнеси го. Всичкия изнеси. Иначе ще избият кравите.

Християн незабележимо се усмихна и погледна през прозореца. Хората бяха по местата си. Но сред тях имаше двама непознати войници без оръжие, които говореха нещо бързо и размахваха оживено ръце.

По стълбата за избата се чуха стъпки и в кухнята се появи Алоис с голяма делва. Той беше над шестдесет години, целият набръчкан и изтощен от тежката работа в чифлика. Едрите му и обезформени мургави ръце, които държаха делвата, трепереха нервно.

— Ето — рече той. — Най-хубавото ми ябълково вино. Всичкото ви давам.

— Добре — каза Християн и пое калвадоса. — Благодаря.

— Виж, той ни благодари — горчиво издума старицата, — но не се сеща да плати.

— Предайте сметката — заяви усмихнато Християн, внезапно развеселен от тая сцена — на вашия приятел, коменданта. Да вървим. — Той побутна Бушфелдер.

Редникът излезе. Отново се разнесе ожесточена стрелба, тоя път някъде наблизо, а въздухът над главите им затрептя от рева на нисколетящи самолети.

— Какво е това? — Алоис надникна нервно от вратата. — Да не е десантът?

— Не — успокои го Християн, изнасяйки калвадоса. — Обикновени маневри.

— Какво ще стане с кравите ни? — викна след него Алоис. — Къде да скрием кравите?

Християн не отговори на стареца. Отиде до стената на хамбара и сложи делвата на земята.

— Хайде — подкани той хората, — елате и пийте. Пийте колкото можете и напълнете по една манерка за двама души. След десетина минути ще бъдете годни да се опълчите срещу цял полк. — Той им се усмихна весело, но никой не му отвърна с усмивка. Все пак всички се приближиха един по един, за да пият и напълнят манерките.

— Не се стеснявайте — подкани ги Християн. — Това е за сметка на отечеството.

Двамата новодошли се приближиха последни. Пиха жадно, като се оглеждаха постоянно с кървясали тревожни очи и разливаха вино по брадичките си.

— Какво се е случило с вас? — попита ги Християн, когато оставиха делвата на земята.

Непознатите се спогледаха, обаче продължиха да мълчат.

— Били на два километра оттука — обади се вместо тях Щаух, който стоеше до Християн и ръфаше лакомо голямо парче масло, като го поливаше с калвадос от манерката, — били на два километра оттука, когато дружината им била неочаквано нападната и цялата унищожена; останали само тия двама. Връхлетели ги американски парашутисти. Не вземали пленници. Избивали наред. И винаги били пияни. Имали танкове и тежка артилерия… — ечеше гласът на Щаух, писклив и нервен, процеждайки се през маслото и калвадоса. — Хиляди парашутисти. Оттук до крайбрежието — всичко са заели и не срещали никаква организирана съпротива.