Мъглите на Авалон (Том 1)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 1)». Краткое содержание книги:
— Намери ли те брат ми, Грифлет? Беше пратен с вест при кралицата…
— Срещна ни един ден след като бяхме тръгнали на път — каза Гуенхвифар, — затова ни беше по-лесно да продължим насам.
— Ще дойда с вас до замъка — кралят покани всички по-видни рицари да вечерят с него — каза Гахерис. — Гауейн много се ядоса, като го изпратиха за вестоносец, но никой не може да язди по-бързо от брат ми, когато се наложи. Жена ти е тук, Грифлет, но се готви да замине с детето в новия замък — Артур казва, че всички трябва да отидат там, защото мястото било по-удобно за отбрана, а той може да се лиши от много малко рицари, които да останат като техни защитници.
Да тръгнат към Камелот! Сърцето на Гуенхвифар се сви — бе яздила по целия път от Тинтагел, за да донесе на Артур вестта, че ще имат дете, а сега той иска да я прати в Камелот?
— Не познавам този знак — каза Грифлет, загледан в златната фигура на орел, поставена на висок пилон.
— Това е символът на Северен Уелс — отвърна Гахерис. — Уриенс е тук, заедно със сина си Авалох. Уриенс твърди, че баща му заел този символ от римляните, преди повече от сто години. Може и да е истина. Мъжете от хълмистото кралство на Уриенс са добри бойци, макар че не бих го казал пред тях самите.
— А това знаме чие е? — продължи да пита Грифлет, но този път Гуенхвифар изпревари Гахерис и отвърна:
— Това е знамето на баща ми, Леодегранс — синьо със златен кръст. — Самата тя още момиче, бе помагала на майка си в Летните земи да бродира знамето на краля. Казваха, че баща й избрал този символ за знамето си, след като чул легендата за онзи римски император, който съзрял знака на кръста в небето преди една голяма битка. „Под този знак би трябвало да се сражаваме, а не под змиите на Авалон!“ Тя потръпна и Гахерис я изгледа загрижено.
— Студено ли ти е, лейди? Трябва да продължаваме към замъка, Грифлет. Артур сигурно очаква съпругата си.
— Сигурно си уморена от ездата, господарке — обърна се Грифлет към нея с мек тон. — Още малко и ще те оставим на грижите на твоите дами.
Когато наближиха вратите на замъка, Гуенхвифар видя много от най-близките рицари на Артур, които познаваше добре. Те й махаха и я поздравяваха съвсем приятелски, без официалности. „Догодина по същото време“, мислеше си тя, „те ще бъдат призовани да приветстват своя новороден принц“.
Огромен, тромав мъж, чийто гигантски ръст го правеше видимо несръчен, облечен в кожена ризница и стоманен шлем, се изправи пред коня й. Стори й се, че се е препънал, но после разбра, че е застанал нарочно пред коня й и й се покланя.
— Мадам, сестро моя — каза той — не ме ли позна?
Гуенхвифар се понамръщи и го загледа внимателно. Тогава го разпозна:
— Ти си…
— Мелеагрант — довърши той. — Дойдох да се сражавам заедно с баща ни и с твоя съпруг, сестро.
Грифлет каза с приятелска усмивка:
— Не знаех, че баща ти има и син, кралице. Но всеки е добре дошъл да се сражава под знамената на Артур…
— Може би ще кажеш няколко думи за мен на съпруга си, сестро — продължи Мелеагрант. Гуенхвифар усети лека неприязън, докато го гледаше. Беше наистина огромен, почти великан, и като всички прекалено едри мъже изглеждаше някак недодялан, сякаш едната част на тялото му бе несъразмерно по-голяма от другата. Едното му око бе подчертано по-голямо от другото. Беше и малко кривоглед. Гуенхвифар се опита да бъде справедлива, казвайки си, че той не може да бъде обвиняван за външния си вид. Иначе не знаеше нищо, което би могло да я настрои против него. Все пак бе проява на арогантност от негова страна да я нарича просто „сестро“ пред всички тези мъже. Сега бе взел и ръката й без разрешение се опитваше да я целуне. Тя я сви в юмрук и я отдръпна. Опитвайки се да говори с твърд глас, тя поде:
— Не се и съмнявам, че когато заслужиш тази чест, Мелеагрант, баща ни ще говори с краля за теб, да те приеме сред своите рицари. Аз съм жена и нямам правото да ти обещавам такова нещо. Баща ни тук ли е?
— Той е с Артур в замъка — отвърна мрачно Мелеагрант, — а пък мен оставиха тук с конете, сякаш съм куче!
Гуенхвифар отвърна твърдо:
— Не виждам защо искаш нещо повече, Мелеагрант. Той ти дава правото да се сражаваш редом с него, защото майка ти на времето му беше любима…
Мелеагрант я прекъсна грубо:
— Както майка ми, така и всеки друг в страната ни знае, че аз съм единственият жив син на краля! Сестро, трябва да говориш за мен с баща ни!
Той отново се опита да грабне ръката й, но Гуенхвифар я отдръпна.
— Остави ме, Мелеагрант! След като баща ми твърди, че не си негов син, мога ли аз да му се противопоставя? Никога не съм виждала майка ти — това е нещо, за което само ти би могъл да разговаряш с баща ми!