Страхът на мъдреца (Част II)

Стигнах до края на имението, без никой да ме види. Шаедът ми беше много подходящ за промъкване в тъмното. След час търсене открих един мазен книговезец в Долен Северин.

Той беше неприятен човек с морала на улично куче, но наистина се интересуваше от купчината клеветнически истории, които благородниците бяха изпратили в стаите ми. Предложи ми четири рийла за всичко, плюс обещанието да ми плаща по десет пенита за всеки продаден екземпляр от бъдещата книга. Спазарихме се за шест рийла и шест пенита на копие и си стиснахме ръцете. Напуснах магазина му, изгорих договора и си измих ръцете два пъти. Все пак задържах парите.

След това продадох двата хубави костюма и всички книги на Каудикус, с изключение на една. Прекарах следващите няколко часа на доковете и със събраните пари си купих място на кораб, който заминаваше на следващия ден за Джунпуи.

Докато нощта се спускаше над града, се помотах из по-високите части на Северин, като се надявах, че може да се натъкна на Дена. Разбира се, това не се случи. Усещах, че е заминала отдавна. Един град изглежда различен, когато Дена е някъде в него, а Северин изглеждаше кух като празно яйце.

След няколко часа безплодно търсене се отбих в бордей край доковете и се настаних в общото помещение, за да пийна няколко напитки. Нощта се точеше бавно и дамите бяха отегчени. Затова купих напитки за всички и започнахме да разговаряме. Разказах им няколко истории и те ме слушаха. Изсвирих няколко песни и те ми ръкопляскаха. След това им поисках услуга и те дълго се смяха.

Затова изсипах торбичката с пръстените в една купа и я оставих върху бара. Скоро дамите започнаха да ги пробват и да се карат коя да вземе сребърните от тях. Почерпих всички по още една напитка и си тръгнах с леко подобрено настроение.

После се помотах безцелно и накрая намерих една малка обществена градина, близо до ръба на Стръмнината, която гледаше към Долен Северин. Лампите долу светеха в оранжево, като тук-там се забелязваше и зеленикавосиният или пурпурният цвят на някоя и друга газова или симпатична лампа. Гледката ми спря дъха, както и първия път, когато я бях зърнал.

Наблюдавах я известно време, когато осъзнах, че не съм сам. Един възрастен мъж се беше облегнал на дървото на няколко крачки от мен. От него се носеше слаб мирис на бира, който не беше неприятен.

— Красив град, а? — рече той и силният му акцент ми даде да разбера, че е работник от доковете.

Съгласих се. Известно време мълчаливо наблюдавахме блещукащите светлини. Свалих от ръката си дървения пръстен и се зачудих дали да не го хвърля от стръмната скала. Сега обаче, когато някой ме гледаше, реших, че този жест ще е твърде детински.

— Казват, че някои благородници могат да опикаят половината Северин от тук — разговорливо отбеляза работникът.

Пъхнах пръстена в един джоб на шаеда си. Щеше да ми остане за спомен.