Денят след утре
- Автор: Фолсъм Алън
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-8240-19-Х
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Денят след утре». Краткое содержание книги:
— Съжалявам, сър, хер Фон Холден не отговаря — изрече в слушалката учтив женски глас.
— Моля ви, опитайте още веднъж. Много е важно.
Обявлението прозвуча отново. Фон Холден сграбчи Вера за лакътя и бързо я поведе по коридора към пероните.
— Кой е? — запита тя. — Кой ви търси?
— Не знам.
Фон Холден се озърна през рамо. Не забеляза познато лице. Завиха зад ъгъла и започнаха да се изкачват към перона. В края на коловоза вече чакаше влак.
Озбърн остави слушалката и тръгна към пероните. Фон Холден не бе отговорил на повикването. Колкото и да се вглеждаше, Озбърн не го бе видял между хората в чакалнята. Ако Фон Холден все още беше на гарата, трябваше да е на перона или в купето на някой влак, очаквайки да потегли.
Озбърн тръгна по коридора към коловозите. Отляво и отдясно се появиха стълби. Трябваше да избере един от четирите перона. Реши да излезе на третия, така щеше да попадне почти в средата на коловозите.
Когато изтича нагоре по стъпалата, сърцето му заподскача от вълнение. Очакваше да срещне тълпа от пътници, но за негова изненада перонът се оказа почти пуст. Изведнъж забеляза влак в края на съседния перон. Мъж и жена бързо крачеха към него. Не можеше да ги види ясно, но различи, че мъжът носи на рамо някаква масивна чанта. Озбърн се втурна напред по своя перон. Не смееше да прескочи релсите, защото се боеше, че между тях може да има кабели за високо напрежение. Мъжът и жената вече наближаваха влака; бяха с гръб към него. Озбърн тичаше с всичка сила. Вече се изравняваше с тях, когато двамата достигнаха последния вагон и мъжът помогна на жената да се качи, после хвърли бърз поглед назад. Озбърн застина на място. За миг погледите им се срещнаха, после мъжът изчезна във вагона. Влакът се люшна, бавно набра скорост и започна да се отдалечава.
Озбърн стоеше като вкаменен. От другия перон го бе погледнало лицето, което помнеше от Зоологическата градина в Берлин. Лицето от видеозаписа на Хауптщрасе. Лицето на Фон Холден.
Колкото до жената, Озбърн бе успял да я види само за част от секундата. Но за тази част от секундата бе рухнал целият му свят. Вече нямаше ни най-малко съмнение коя е тя.
Вера.
137.
— Паскал — бе казал Шол, — отнеси се с дълбоко уважение към младия доктор. Убий го пръв.
— Да, господине — бе отговорил Фон Холден.
Но не го бе сторил. По безброй причини не бе успял да го стори. А причините нямат значение, когато се превръщат в оправдания. Озбърн беше жив и бе успял да го проследи до Берн. Как? Пълна загадка, но фактът си оставаше факт. Както и още нещо — Озбърн щеше да потегли със следващия влак.
— Интерлакен — отговори един железничар, когато Озбърн го запита закъде е потеглил влакът преди малко. После добави, че влаковете за Интерлакен се движат на всеки половин час.
— Danke — каза Озбърн.
Замаян, той слезе по стъпалата и тръгна към чакалнята. Искаше да вярва, че Вера е пленничка на Фон Холден и пътува с него против волята си. Но знаеше, че не е така — личеше от начина, по който вървяха към влака. Вече нямаше значение в какво иска да вярва. Фактите бяха неумолими и Маквей имаше право. Вера беше агент на Организацията и придружаваше Фон Холден към неизвестната му цел. А Озбърн се бе влюбил в нея като последен глупак.
Пристъпи към едно от гишетата и се накани да купи билет за Интерлакен, когато внезапно му хрумна, че това навярно е само междинна спирка. Те можеха да се прехвърлят на друг влак и то неведнъж. Ако трябваше всеки път да си набавя билет, щеше да ги изпусне. Решението дойде веднага. Озбърн извади кредитната си карта и закупи петдневна карта за всички направления. Часът беше 13:15, до следващия влак оставаха още петнайсет минути.
Озбърн седна в ресторанта и си поръча кафе. Трябваше да обмисли нещата. Почти веднага осъзна, че няма представа къде се намира Интерлакен. Ако знаеше, би могъл да предвиди следващия ход на Фон Холден. Стана, отиде до вестникарския щанд и помоли за пътеводител и туристическа карта на Швейцария. По радиоуредбата обявиха на немски следващия влак. Озбърн разбра само една дума, но тя беше достатъчна.
Интерлакен.
— Има ли още много път до това място, където отиваме? — запита Вера през тракането на колелата, докато влакът бавно навлизаше в малкото градче Тун.