Безумният кораб

Последната мисъл го накара да се навъси.

— Проблем ли има? — бързо попита тя.

— За момента не — кисело отговори корабът.

Изглежда Янтар сметна думите му за шега, защото се засмя.

— Е, радваш ли се отново да бъдеш кораб?

— Без значение е как се чувствам. Вие пак ще правите каквото си искате, а моето мнение няма да интересува никого. — Той замълча за момент. — Трябва да призная, че не ви вярвах. Не очаквах, че отново ще мога да плавам. Но пък и нямах подобно желание.

— Парагон, твоите чувства са от значение за нас. И освен това ми е трудно да повярвам, че желанието ти наистина е било да останеш на онзи плаж завинаги. Веднъж ти ми каза, и то доста гневно, че си кораб, предназначен да плава. Смятам, че дори и ако в началото пътуването не ти е приятно, то ще ти се отрази добре. Растежът е необходим на всички живи същества. А докато ти оставаше изоставен на онзи плаж, ти не се развиваше. Ти беше на път да се откажеш, да се превърнеш в провал.

Тя говореше с тих, разбиращ глас, който го изпълни с раздразнение. Нима те си мислеха, че могат да го накарат да повярва, че техните прищевки в действителност са за негово добро? Тук Парагон се изсмя остро.

— Напротив. Аз бях постигнал успех. Бях избил всички, които се опитваха да застанат насреща ми. Вие сте онези, които отказват да повярват в успеха ми. В противен случай щяхте да имате достатъчно разум, за да се страхувате от мен.

Миг ужасено мълчание последва думите му. Той почувства как Янтар отделя ръце от перилата му и се изправя.

— Отказвам да разговарям с теб, когато говориш по подобен начин — заяви тя. Гласът ѝ бе непроницаем, не съдържаше никакво загатване за мислите ѝ.

— А, разбирам. Значи теб все пак те е страх? — доволно попита фигурата.

Но жената вече се отдалечаваше. Тя не отговори.

Парагон не се смути. Какво като се беше обидила? От неговите чувства не се интересуваше никой. Никой не бе си направил труда дори символично да се осведоми за неговите собствени желания.

— З’шо си т’къв?

Той бе усетил присъствието на Клеф: момчето се беше прекачило от шлепа. По тази причина Парагон не се стресна от неочакваните му думи. Той дори не отговори.

— З’шо си т’къв? — настояваше хлапето.

— Какъв? — раздразнено попита Парагон.

— Вечно ядосн. Ил’ само размах’аш р’це и крещиш.

— А ти какъв очакваш да бъда? — отвърна корабът. — Да подскачам от радост, че ме отвличат? Да преливам от вълнение, че се отправям на малоумна мисия?

Той усети как момчето повдига рамене.

— Би могъл.

— Така ли? Бих искал да зная как — хапливо се осведоми Парагон.

— Туй йе лесно. Просто реши д’ бъдеш.

— Просто ей така? Решавам да бъда щастлив и забравям всичко, което са ми причинили?

— Да. — Ноктите на момчето простъргваха скалпа му. — Виж мен. Яз можех д’ ги мразя до един, но реших д’ бъда щастлив. Реших д’ зема онуй, шо мо’а д получа. Д’ се сдобия с нов живот. — След миг мълчание то добави. — Н’ мисля, че ш’ получа друг шанс. Ш’ тря’а д’ използвам тоя.