Юлиан [bg]

Наблюдавах горящите кораби заедно с Анатолий. За първи път в живота си едва не повярвах в Немезис, богинята на възмездието. Този път и войниците също усетиха, че императорът предизвикваше съдбата, хвърляйки ги заедно със себе си в пламтящата бездна на слънцето. Обикновено всяка заповед на Юлиан се изпълняваше незабавно и колкото по-чудновата биваше тя, толкова повече вярваха войниците в неговите способности. Но този ден той бе принуден лично да запали първия кораб. Никой не искаше да извърши това. Страх бе изписан по лицата на войниците, когато Юлиан принесе флотата в жертва на Хелиос.

— Ние не сме военачалници — рече колебливо Анатолий, който знаеше какво мисля. — Императорът е майстор във военното изкуство.

— И все пак може да сбърка. — Никой от нас не можеше да откъсне очи от огъня. Защо се вълнуваме така, когато гори нещо, създадено от човешка ръка? Спомних си Омировата картина на двете реки в подземното царство: едната на сътворението, другата на разрушението, които текат вечно, като ту едната, ту другата надделява. Хората толкова обичат да строят, колкото и да рушат; и това обяснява защо войната е така популярна.

Все още гледахме това горящо море, когато покрай нас премина група офицери на коне. Един от тях, Валентиниан, беше целият почервенял от яд и от жега. „Каква глупост, каква глупост!“ — ръмжеше той. Анатолий и аз се спогледахме тревожно. Дали няма да се разбунтуват офицерите? Нямаше още бунт, въпреки че трибуните бяха недоволни. Между другото никога няма да забравя онзи кратък миг, когато видях Валентиниан с лице, подуто от гняв; от такъв гняв няколко години по-късно той получи удар, както ругаеше едни германски пратеници.

Когато се стъмни, корабите бяха вече изгорели. В далечината се виждаше как персийците се трупаха по стените на Ктесифон да наблюдават тази изключителна гледка. Никога не ще узнаем как са изтълкували това събитие. Сигурно за тях е било съвсем непонятно как един римски император може да изгори собствената си флота. Аз самият едва можех да вярвам на очите си.