Следотърсачът [Pathfinder - bg]

— Стъмни се. Да поспим — предложи Риг.

— Ще легнем ли някъде? — попита Умбо. — Аз не мога да спя, вървейки, а не виждам наоколо хан, нито дори плевня!

— Можеш да вървиш и да спиш — отвърна Риг. — По-точно нещо между сън и вървене. Просто още не си достатъчно уморен, за да заспиш на крак.

— И ти си го правил?

— Да — отвърна Риг. — Въпреки че не върши много работа, защото не гледаш къде ходиш и много падаш.

— Точно това едва не ми се случи три пъти през последните пет минути.

— Тогава ще се отбием няколко ярда встрани от пътя, достатъчно далече, че ако минават пътници, да не ни видят.

Умбо кимна, а после — нали беше тъмно — додаде:

— Добре го измисли, като изключим това, че ще кривнем от пътя и ще вървим през къпинака.

— Приближаваме пътека.

Риг говореше за една от онези пътеки, които всички виждат. Но той знаеше за нея само защото виждаше дирите на доста скорошни пътници да кривват от пътя. Накъдето и да отиваха, всички се връщаха обратно от същото място на главния път. Не можеше да обясни откъде знае всичко това, без да каже на Умбо за дирите, които вижда, и затова не даде никакво обяснение. Изминаха само десетина крачки навътре в гората край пътя и се намериха пред мъничък храм или пък много солидно светилище. То имаше каменни стени и дебел, плосък дървен покрив, върху който растеше жива трева, за да поддържа прохлада.

Никоя от дирите, които стигаха дотук, не беше по-стара от двеста години. Светилището беше относително ново.

— Светеца скитник — рече Умбо.

— Какво? — попита Риг.

— Ние играехме на тая игра — ти си Светеца скитник или пък аз или Киокай, а останалите се мъчат да го бутнат от скалата над водопада. Знаеш.

Ала Риг не знаеше за какво говори Умбо. Надали беше особено важно, инак несъмнено щеше да го помни. И каква ужасна игра само — да си играят на падане от скалата! Ако Умбо и Киокай са си играли на това, докато Риг го е нямало там, нищо чудно, дето малкият бе решил, че няма нищо страшно в това да танцува по края на водопада.

Умбо гледаше втренчено Риг в очите.

— Ти да не си се побъркал? — попита той. — Това е нашият тукашен светец.

— Какво е светец? — попита Риг. — Преди ти се закле в един от тях… В същия? Този, скитникът?

— Свят човек — обясни нетърпеливо Умбо. — Човек, любимец на някой бог. Или поне над когото някой демон се е смилил.

За богове и демони Риг беше чувал, но Бащата нямаше търпение за подобни идеи.

— Има някои богове и демони, чиито легенди са създадени въз основа на истински събития, случили се с истински хора — беше го учил той. — А други са напълно измислени, за да плашат децата, да ги накарат да слушат, или за утеха на хората, когато ги сполети някоя злочестина.

Сега към тях се бе добавила и нова категория: светец.

— Значи този светец не е бог, а само има приятел бог.