Подземията на Чикаго

— Разполагам с имената на част от фирмите — обяви тя, отвори куфарчето и извади лист хартия. — Всички са неизвестни, с един-двама служители, без какъвто и да било опит.

Хвърлих бърз поглед на списъка.

— Може би са спонсорирали предизборната кампания?

— Нищо подобно. Не са дали дори цент за кмета или за когото и да било друг. Поне по документи.

— Означава ли това, че плащат директно на Рисман?

— Вероятно.

— Колко големи са договорите?

— Нищо особено, но тук става въпрос за нещо друго.

Отново разгледах списъка.

— Мислиш, че всички принадлежат на един и същ собственик, така ли?

— Да. Но не знам по какъв начин са свързани и — което е още по-важно — кой е собственикът.

— Има ли значение? — попитах аз, докато й връщах списъка. — Важното е, че имаш Рисман, който е публична фигура. Напиши за него. Пусни прожектора и гледай как се разбягват плъховете.

Рита поклати глава.

— Нима мислиш, че нещата стигат още по-нагоре?

Тя извърна глава и не отговори. Аз отново погледнах към улицата. Буикът още беше там, със свалено странично стъкло. Шофьорът се виждаше в профил. Издължено изпито лице, тъмни очила на челото и цигара в ръка. Не гледаше към нас, но това беше без значение.

— Извини ме за момент.

Отидох на бара, платих сметката и попитах жената на касата дали разполага с фишек монети от четвърт долар. Оказа се, че има два. Излязох през задната врата и заобиколих квартала. Буикът все още работеше на място със свалено стъкло, шофьорът продължаваше да пуши. Стиснах фишеците в дясната си длан, прекосих улицата и се насочих към предницата на колата. На десетина метра от нея спрях, потръпнах от студа и духнах в ръцете си, оглеждайки се за такси. За миг очите на шофьора се извърнаха към мен, после отново се насочиха в страничното огледало и оттам към Рита, седнала до прозореца на кафенето. Изминах последните десет метра. Лявата ми ръка беше отпусната надолу, а дясната беше свита в юмрук. Шофьорът отново се обърна да ме погледне.