Обсидиан [bg]

Изненадах се, че го виждам, и излязох навън. Главата му се извърна така светкавично, че се уплаших да не си разтегне някое сухожилие.

— Какво правиш? — попитах.

Свъси вежди. След няколко секунди устните му се извиха в полуусмивка и той се прокашля.

— Обичам да гледам небето. Има нещо загадъчно в него — каза и отново вдигна поглед нагоре. — Сигурно защото е безкрайно.

Говореше почти като философ.

— Има ли опасност някой луд да излезе от дома ти и да ти се развика, че говориш с мен?

— В момента не, но винаги има друг път.

Не можех да разбера шегува ли се, или говори сериозно.

— Предпочитам да го пропусна тоя друг път.

— Сигурен съм. Заета ли си?

— Занимавам се с блога си. Иначе не.

— Имаш блог?!

Той се облегна на колоната и ме погледна. На лицето му се четеше пренебрежение. Сякаш поддържането на блог беше някакъв вреден навик.

— Да, имам блог.

— Как се казва?

— Не е твоя работа — ухилих се мазно.

— Интересно име — каза той и също се ухили. — И на каква тема ти е блогът? Плетене? Редене на пъзели? Самотата?

— Ха-ха, много смешно — въздъхнах. — Коментирам книги.

— И плащат ли ти за тая работа?

Разсмях се с глас.

— Естествено, че не.

Деймън изглеждаше озадачен.

— Значи пишеш за книги и не ти плащат, ако някой купи книга, заинтригуван от коментарите ти?

— Не пиша, за да ми плащат. — Въпреки че не би било лошо. — Правя го, защото ми харесва. Обичам да чета и ми е приятно да споделям впечатленията си от книгите, които съм чела.

— А какви книги четеш?

— Всякакви. — Облегнах се на колоната срещу него и вдигнах глава да уловя погледа му. — Предпочитам най-вече такива, които се занимават с паранормалното.

— За вампири и върколаци?

Господи, колко въпроса смяташе да ми зададе!

— Да.

— А за духове и извънземни?

— Историите за духове стават, но за извънземните не съм толкова сигурна. И-Ти не ме въодушеви особено, мен и много други читатели.

— А какво те въодушевява? — попита той и вирна вежда.

— Във всеки случай не малки зелени човечета — отвърнах. — Както и да е, обичам също да чета комикси, исторически романи…

— Четеш комикси?! — възкликна той изненадан. — Сериозно?

— Да — кимнах. — Защо ти се струва толкова невероятно? Момичетата не могат ли да четат комикси?

Той дълго ме гледа, след което кимна по посока на гората и каза:

— Искаш ли да си направим един поход?

— Нали знаеш, че не си падам по планинския туризъм — отвърнах.

На лицето му се появи усмивка. Имаше нещо… предизвикателно в нея. Мъжкарско. Секси.

— Няма да те водя в Скалистите планини. За малка безобидна разходка става дума. Сигурен съм, че ще оцелееш.

— Ди не ти ли каза къде е скрила ключовете? — попитах с недоумение.

— Каза ми.

— И защо си дошъл тогава?

Деймън въздъхна.

— Без някаква определена причина. Просто реших да намина, но ако ще поставяш всичко под съмнение, забрави — каза той и се обърна да си върви.

Прехапах устни. Това беше глупаво. Умирах от скука вече дни наред. Махнах с ръка и извиках:

— Добре де! Хайде да се разходим.

— Сигурна ли си?

Кимнах, не без притеснение.

— Защо минаваме оттук? — попитах, когато ме поведе зад къщата ни. — Сенекските скали са в обратна посока. Мислех, че всички туристически пътеки започват оттам — казах и посочих към предната част на къщата, откъдето се виждаха върховете на гигантските скалисти образувания.

— Да, но от тази страна има обходни маршрути, които са по-леки — отвърна той. — Повечето хора знаят основните пътеки и все тях ползват, но като дойдохме тук, в началото доста скучаех и открих няколко други подстъпа, които са извън отъпканите трасета.

Намръщих се.

— Колко далеч извън отъпканите пътища смяташ да ме завлечеш?

Той се разсмя.

— Не много.

— Значи по-лек маршрут, казваш. Няма ли да ти е досадно?

— Не, важното е, че ще се раздвижа малко. Не обичам да се заседявам. Освен това няма да ходим чак до каньона, че да ми досади. Дотам е доста път.

— Добре. Води тогава.