Емперо

Докато симулацията продължаваше да тече, надеждността на предсказанията ѝ намаляваше — това се изобразяваше, като сините струи започваха да трепкат, щом навлязат в приблизителния си прозорец на изчезване, а червените избледняваха до бяло, колкото по-несигурна бе симулацията. В крайна сметка цялата симулация бе нашарена от мигащо червено, избледняващо бяло и трепкащо синьо.

— Какво се предполага да виждам в това, освен риск от сърдечен удар? — попита Шанвер.

Марс спря симулацията, върна я и я пусна отначало.

— Погледни мимолетните струи на Потока — каза той.

Шанвер загледа пак симулацията, като обръщаше специално внимание на червените линии, а по-късно и на белите.

— Не знам какво търся — рече той.

— Погледни пак. — Марс посегна да върне симулацията.

Шанвер вдигна ръка.

— Мога да я изгледам още хиляда пъти и пак да не видя онова, което искаш, Марс.

Младият мъж се намръщи.

— Мислех, че точно пък ти…

— Точно пък аз ли? — Шанвер се усмихна. — Това има ли нещо общо с факта, че вече не съм човек и съществувам само благодарение на компютъра на този кораб?

— Ами, да — призна Марс.

— Нещата не стават така.

— Но ти управляваш целия кораб. Предимно подсъзнателно. В известен смисъл, ти си корабът. Кораб, годен да пътува през Потока.

— Ти можеш ли да управляваш този кораб, Марс?

— Какво? Не.

— Но той е годен да пътува през Потока, а ти знаеш всичко за Потока.

— Да, но само… аха, ясно, разбирам накъде биеш.

— Така и очаквах, ти си умен човек.

— И все пак, бих предположил, че достъпът до процесите в този кораб ще ти позволи да разбереш по-лесно физиката на Потока — отбеляза Марс.

— Възможно е, но пак ще ми трябва време да я усвоя и да започна да я прилагам. — Шанвер почука по виртуалната си глава. — Моят модел, който съществува в този кораб, все още е предимно човек. Може да управлява кораба, без да мисли много-много за това, също както ти можеш да дишаш. Но ако искаш да науча физиката на Потока, ще трябва да ми дадеш време.

— Колко време? — попита Марс.

— Вероятно по-малко, отколкото ще трябва на някого друг. Но все пак повече, отколкото си мислиш. — Шанвер посочи към симулацията. — Междувременно, може би просто ще ми кажеш какво се предполага да видя в това, вместо да чакаш да го видя.

— Точно там е работата — въздъхна Марс и пусна симулацията отново. — Нещо в начина, по който се появяват мимолетните потоци, ме човърка и исках някой друг да погледне, за да видя дали и той го вижда. Защото, каквото и да е, не мога да го схвана съвсем. Там е, усещам го, но… — Той сви рамене. — Усещането не се брои.