Джегала [bg]

— Все пак…

— Благодаря за превоза, отче — казах му.

Скочих от талигата и влязох в хана, а Лойош изсъска смеха си в ухото ми.

В „Острата шапка“ се оказа изненадващо оживено. Май чак сега осъзнах, че според всички тукашни мерки все още е ранна вечер. Огледах се набързо да видя дали Орбан е в кръчмата. Нямаше го. Ако исках, можех да реша, че е подозрително, но точно за момента беше твърде много работа.

Отидох в стаята си, смъкнах ботушите и наметалото и се проснах на леглото.

Чак в тогава ме порази нещо: осъзнаването, че няма да мога да говоря с тях, да ги опозная, да ги разпитам за майка ми и защо е напуснала. Един голям къс от миналото му току-що се бе изплъзнал от ръцете ми. Щях да разбера кой го е направил и щях да разбера защо, и щях да му направя нещо много, много лошо.

„Лойош?“

„Да, шефе?“

„Трябва да намерим безопасно място утре, за да сваля амулета достатъчно дълго и да направя нещо за тия мехури“.

„Безопасно? Шефе…“

„По-безопасно. Донякъде безопасно“.

„Няма такова време или място“.

„Мислиш ли, че е безопасно да обикалям с мехури по ръцете?“

„Няма ли други начини да се изцерят, без да оставяш джерег да те намерят?“

„Има. За около седмица ще минат“.

„Можем да се крием за седмица“.

„Да, но няма да го направим“.

„Добре, шефе“.

Замълча, а аз зяпах дълго в тавана, спомнях си телата в развалините на къщата и как ги увивахме в чаршафи, за да можем да ги издърпаме до дупките, които бяхме изкопали. Странно, сънищата ми не бяха за това, бяха за копаене на дупки. Копаех и копаех, през целия сън.